Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Мъжете се разделиха и се втурнаха към предната част на катедралата. Джак излезе на пътеката, насочил пистолет към тялото, проснато върху мраморния под. То не помръдваше.

Като видя кого бе застрелял, се тупна по челото с още топлото дуло на пистолета си. „Какво направих?“

Джак сведе очи към възрастния свещеник. Светлината на свещите проблесна в тъмната локва кръв под главата му. „Мамка му!“

Малкия Джон притича до него.

— Няма никой в стаичката — задъхано рапортува той. После погледна към мъртвия свещеник и безжизнените му, разширени от предсмъртния ужас очи.

— По дяволите! — изруга той.

Джак се наведе и се вгледа в мъртвешки застиналото му лице.

— Видя ли какво ме накара да сторя? — изрече гневно.

Малкия Джон напъха пистолета си обратно в кобура.

— Какво ще правим сега? — попита.

„Добре че момчетата ми пазят гърба“ — каза си Джак, докато още оглеждаше невинния човек, когото току-що беше застрелял. Беше им казал, че може да се стигне до убийства и те се бяха съгласили.

Поне ще има компания в Ада.

— Ще използваме случилото се — заговори той. — Не исках нещата да загрубяват, но явно май вече нямаме избор.

— Да го използваме? — учуди се Малкия Джон и погледна към мъртвия свещеник. — Как?

— Хвани доброто отче за краката и ръцете — заповяда му Джак. — И без това вече се уморих от цялото това чакане. Време е да ускорим часовника и да ги притиснем малко. Захващаме по-твърда игра.

Минаваше девет, когато стигнах до барикадата край нашия команден център, означена с надписа „ПОЛИЦИЯ! НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“. Преди да се изкуша да приема забраната като заповед да се прибера вкъщи при семейството си, побързах да изключа двигателя на шевролета и отворих вратата.

Поклатих глава при вида на продължаващата обсада на живот и смърт и си запроправях път сред все по-разрастващия се бивак на репортерите. Махнах с ръка на пазачите, докато минавах през всеки от трите последователни пропускателни пункта.

В черните като графит стъкла на прозорците на намиращата се наблизо модерна административна сграда, откъм северната страна на „Сейнт Патрик“, отражението на една от кулите на катедралата приличаше на гигантски отвее. Двама репортери се суетяха край триножниците на камерите, изправени до камионите им. Когато имаше новини, журналистите от вестниците започваха трескаво да пишат на своите лаптопи, тези от телевизионните канали се изправяха зад триножниците си, а радиожурналистите крещяха — при това с все сила, — надвесени над микрофоните си.

Тъкмо се отдръпнах от журналистите, за да не слушам дърдоренето им, когато с крайчеца на окото си улових някакво раздвижване откъм вратите на катедралата на отсрещната страна на Пето авеню. Вратите отново се разтвориха!

Отначало ми се стори, че някаква фигура излетя от потъналия в сенчест полумрак вход. Може би освобождаваха още някого. Когато забелязах колко бързо се движеше човекът в черни дрехи, пулсът ми рязко се ускори. Реших, че се опитва да избяга. После видях как тялото се просва по лице върху каменните стъпала, без дори да се предпази с ръце, и инстинктивно предусетих, че е станало нещо много лошо.

Не се отдадох на дълги размисли, а просто се наведох зад камиона на чистотата, оставен на барикадата, и на бегом прекосих авенюто.

Чак когато стигнах до стъпалата пред катедралата и коленичих до падналата фигура, ме обля студена пот, защото се досетих, че не нося кевларената си бронежилетка.

Падналото тяло бе прелетяло покрай мястото, което вчера бе освободено за ковчега на Каролайн Хопкинс. Подредените по края обредни свещи сега приличаха повече на захвърлени бирени бутилки, а не на свидетелства за почитта на скърбящите. Букет от бели рози лежеше точно зад протегната ръка на човека, сякаш го бе изпуснал при падането си.

Не напипах никакъв пулс. Като го извърнах по гръб, за да се опитам да спася живота му чрез сърдечен масаж, сякаш ме прободе ледена игла.

Погледът ми се люшна от бялата свещеническа якичка към дупката в слепоочието му и отворените му, но безжизнени очи.

Закрих лицето си с длан. Сетне се извърнах и вперих поглед във вече затворените бронзови врати.

Те бяха убили свещеник!

Лейтенант Стив Рено от Екипа за бързо реагиране застана до мен.

— Майко божия — тихо промълви той. По лицето му, обикновено с каменно изражение, сега се четеше неувереност. — Сега вече са убийци.

— Помогни ми да го махнем оттук, Стив — подканих го аз. Рено хвана мъжа за краката, а аз за ръцете, които бяха меки и малки като на хлапе. Едва ли тежеше много. Люшкащата му се глава докосна асфалта, докато ние с прибежки отнесохме тялото до полицейските заграждения.