Джеймс Паттерсон - Лош късмет

За миг Чистника се усмихна, докато вкусваше евтиното кафе, прекалено горещо, прекалено долнопробно, а хапещият студ атакуваше лицето му. В далечината неспирно отекваше бръмченето на дизеловите генератори, домъкнати от полицията за осветяването на отцепения район. Като по даден знак някакъв скитник се измъкна изпод купчината парцали, стари вестници и кашони — внушителна купчина край тротоара, една пресечка по-надолу, и издуха шумно носа си в канализационната решетка.

„Ех, да! Утрин в типичния нюйоркски стил“ — каза си Чистника, като посегна към телефонния автомат. „Ще е истински шок да затънеш в цялото това сиво и отблъскващо блато на мизерията“, замисли се той. Но ако постигне целта си в най-скоро време да притежава седемцифрена банкова сметка, все ще успее да открие начин как да изплува.

— Какво става? — изрече един глас.

— Все си същият стар Джак, драги мой — приветливо заговори Чистника. — Виждаш ли новата каравана отпред? Пристигнаха и онези от Отряда за спасяване на заложници.

— Точно за това ги говоря — изрече задъхано Джак. — Всичко се развива точно според сценария.

— И как са твоите питомци? Приятно ли прекараха нощта?

— Богаташите не са като теб и мен — отвърна Джак. — Те са милиарди пъти по-кекави от нас. Честно казано, щях да се озоря повече, ако бях завзел детска градина.

— Не ти ли казах? — припомни му Чистника.

— Каза ми — съгласи се Джак. — Каза ми. Но все пак бъди нащрек. И се придържай към плана.

Връзката прекъсна. Чистника постави слушалката на вилката и се подсмихна, когато отвън преминаха двама униформени полицаи. В подпухналите им очи се четеше отчаяние, сиво като утрото.

Когато затвори очи, във въображението му изплува огромна, окъпана от слънчеви лъчи баня, километри блестящ мрамор; джакузи с надигаща се пара; внушителна пирамида от безупречно сгънати кърпи за баня под прозореца, през който се вижда синьо-зеленото море.

Вдигна отново чашата с горещото кафе и се обърна към катедралата. Сред оскъдната светлина се виждаха гълъбите, прелитащи около острите върхове на двете кули. Стомахът му се сви, като си припомни как баща му ги пускаше да хвърчат от покрива на тяхната жилищна сграда в Бруклин.

„Ако никога повече не видя тези летящи твари, нито онова жалко подобие на баща — помисли си Чистника, — ще умра като много щастлив човек“.

После примигна, за да прогони този ненадейно връхлетял го спомен. Надигна и разклати чашата с кафето срещу катедралата, за да я прекръсти като свещеник, раздаващ благословия.

— Може би наистина трябва да бъда благодарен на бога — каза си Чистника — заради подаръците, които очаквам да получа.

Смешникът Джон Руни не знаеше кое време е, когато реши да не се преструва повече на заспал. Съдейки по оскъдната светлина, проникваща единствено през цветния прозорец над главата му, предположи, че вече е около девет сутринта.

Почти невъзможно бе да се настани човек удобно на тесните скамейки, затова похитителите им позволиха да вземат възглавничките за подлагане под коленете от столовете или от другите, за да спят върху пода, пред олтара на параклиса. Възглавничките бяха малки, а леденият мраморен под тъй силно изсмукваше топлината от тялото, че дори градските тротоари изглеждаха като разкошна спалня.

„Може би съм на ръба на изтощението от целия ужас, който преживях? — замисли се Руни и потри очите си с юмруците си, след като се облегна на парапета пред олтара. — Да, върховно преживяване беше, няма що. Благодарение на тия типове “.

В дъното на параклиса трима маскирани похитители дежуреха, седяха на сгъваеми столове и отпиваха кафе от картонени чаши. Предводителят им Джак и Малкия Джон не се виждаха никъде. Със скиорските маски и дългите раса бе трудно да се определи колко похитители всъщност имаше в катедралата. Може би бяха осем, но можеха да се окажат и дванадесетина. Дежуреха на смени и явно всичко бе добре организирано.

Руни ги измери с нарастващ гняв, когато един от тях се наведе и си запали цигарата от най-близката обредна свещ.

Нечия ръка ненадейно се отпусна на рамото му и в следващия миг Чарли Конлан се настани до него.

— Добро утро, хлапе — тихичко го поздрави Конлан, но без да поглежда. — Много смело бе снощи от твоя страна да им се опънеш така.

— Искаш да кажеш глупаво — поправи го Руни и предпазливо опипа вече зарастващата рана на лицето си.

— Не — възрази Конлан. — Беше невероятно смел. Ала работата сега е отново да го направим, само че в най-подходящия момент.