Джеймс Паттерсон - Лош късмет

С приклада на автомата си Джак сръга в ребрата Малкия Джон, който скочи като доберман от пода.

— Върви да хапнеш нещо и да се успокоиш — каза му той.

— Господин Руни, моля, върнете се на скамейката си. Искам да се обърна към всички присъстващи.

Руни седна, а Джак отиде до подиума и се изкашля. После се усмихна приветливо. С внезапната промяна в поведението си заприлича на говорител на някоя авиокомпания, съобщаващ на чакащите пред терминала пътници за закъснението на полета.

— Здравейте — започна той. — Вече започнахме процеса на преговорите и засега нещата като че ли вървят гладко. Ако продължават все така добре, има реален шанс да се приберете по домовете си, при семействата си, в коледната утрин.

Нямаше ръкопляскания, обаче на Руни действително му се стори, че долови колективна въздишка на облекчение.

— А сега, за съжаление, следват лошите новини — продължи Джак. — Ако нещата се влошат, може би ще бъдем принудени да убием някого от вас.

Глуха въздишка отекна от дъното на катедралата.

— Но понеже се намираме в божия дом — отново заговори Джак, — бих посъветвал всеки от вас, който е религиозен, да започне да се моли усърдно.

Линда Лондон, звездата от телевизионното риалити шоу, се преви надве и се разхлипа неудържимо.

— Слушайте, хора — сгълча ги Джак едва ли не приятелски. — Моля ви, изслушайте ме. Държите се, сякаш се готвим да ви подлагаме на мъчения. Имате думата ми. Всички екзекуции ще се свеждат само до един бърз, милостив изстрел в тила.

Джак слезе от подиума и се спря пред скамейката, където седеше Руни.

— О, и още нещо — изрече той и сръга Руни с дулото на автомата си. Очите на Руни едва не изхвръкнаха от орбитите си, а всички мускули в тялото му мигом се стегнаха. Но вместо очаквания мрак, пред очите му затанцуваха искрици като от телевизионен екран. Надигналият се в гърдите му неистов крясък задави гърлото му, когато се стовари вцепенен на пода и се сгърчи под скамейката.

— Не сме ваши психиатри или инструктори по упражнения на Пилатес, нито това тук е декорираното в зелено телевизионно студио на Дейвид Летерман — чу Руни думите на Джак, броени мигове преди да изпадне в безсъзнание. Дори успя да му хрумне една разумна идея, която се опита да сглоби от останките на разпокъсаните си от болката мисли: „Трябваше да го оставя да ме застреля“.

— Мислех, че притежавате поне малко мозък, след като сте постигнали такива успехи в тази страна — оплака се Джак. — Коя част от думичките „подчинявай се на заповедите“ не разбирате, тъпаци такива?

Рано сутринта, в седем без десет, единадесет годишният Брайън почука на вратата на стаята на сестра си.

— Джулия? — прошепна той. — Будна ли си?

Джулия се показа на вратата, докато продължаваше да реши мократа си коса. „Вече се е изкъпала“, разочаровано си каза Брайън. Искаше му се той да е първият, като старшия в семейството. В крайна сметка нали беше най-големият от момчетата. Кога е станала Джулия Велика? В шест?

— Тъкмо се канех да те събудя — рече тя. — Татко още ли спи?

— Спи като умрял… Исках да кажа, като камък — побърза да се поправи Брайън. — Кой знае в колко се е прибрал тази нощ. Искаш ли да се заема с овесената каша, докато ти будиш чудовищата?

— Добре, ама ако свършиш, преди да съм вдигнала момичетата, иди и събуди Трент, Еди и Рики — поръча му Джулия. — Ще ми отнеме известно време, за да облека момичетата и да им оправя косите.

— Дадено — кимна Брайън и понечи да се обърне към тънещия в полумрак коридор, когато внезапно се замисли.

— Слушай, Джулия — отново я заговори той.

— Какво?

— Чувствам се зле, откакто татко снощи се върна и ни се скара. Трябва повече да му помагаме. Мисля, че идеята ти да ставаме по-рано и всеки от нас да е готов навреме е страхотна.

— Благодаря ти, Брай — отвърна Джулия. — Много мило от твоя страна, че го каза.

„Брей!“, помисли си Брайън и потрепери. Тя имаше право. Какво, по дяволите, му ставаше, че се е размекнал толкова, та дори е мил със сестра си?

— Който последен приготви хората си, е тъп загубеняк! — провикна се на излизане Брайън.

Подреди сръчно кухненската маса и разтвори рязко вратата на стаята на момчетата. Раздруса крака на Рики на долното легло, а Трент се надвеси като прилеп с главата надолу от горното.

— Дойде ли? Дойде ли? — попита нетърпеливо Трент.

— Кой да е дошъл? — учуди се Брайън и с един замах смъкна петгодишното си братче от леглото, за да стъпи с боси крака на пода.