Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— ДЯДО КОЛЕДА! — извика Трент.

— Шшшт! — вдигна пръст Брайън. — Още не е дошъл.

— Какво? — начумери се Трент. — Дядо Коледа не е дошъл? Но защо? Да не ме лъжеш нещо, Брай? Зная, че съм малко непослушен, ама иначе съм добър.

— Още не е Коледа, ах, ти, малък побърканяк — скастри го Брайън и го поведе към шкафа. — Събуди Рики и после тичай да си измиеш зъбите. Миене и изплакване. Веднага!

След няколко минути, когато отвори вратата на спалнята, Брайън радостно се усмихна. Момичетата тъкмо излизаха от стаята си. Отвори уста, за да похвали перфектната госпожица Джулия, че за толкова време всички са готови, но млъкна. Стига вече комплименти. Май съвсем се сдухваше. Брайън се засмя, когато светна лампата в кухнята. Дори и да му се струваше лигаво, се зарадва, като видя всички, издокарани в живописните си костюми.

Трябваше да се преоблекат заради училищното коледно карнавално представление, на което всеки от тях щеше да бъде маскиран. Криси, Шона, Бриджет и Фиона бяха ангели с ореоли на главите. Трент и Еди бяха пастири. На Рики пък бе поверена отговорната роля на Йосиф и затова бе удостоен с правото да носи фалшива и ужасно смешна черна брада. Дори Джейн и Джулия, които пееха в хора, трябваше да навлекат дълги сребристи роби. Разбира се, самият той се бе докарал в най-хубавия и впечатляващ костюм, защото щеше да бъде единият от тримата влъхви.

— Виж ги само — възкликна Брайън, като се изправи начело на масата, редом с Джулия. — Понякога наистина са готини.

Джулия измъкна малкото си фотоапаратче от джоба на робата си и бързо щракна една снимка с малките питомци на фамилията Бенет. „Как го постигат тези момичета? — зачуди се Брайън. — Как винаги знаят какво точно трябва да се направи?“

Джулия показа на Брайън екранчето на фотоапарата.

— Мислиш ли, че мама ще хареса снимката? — попита го тя.

— Може би — каза Брайън. — Откъде, по дяволите, бих могъл да знам?

Когато приглушеното тракане, тропане и кискане на многолюдното ми семейство успяха да ме събудят рано тази сутрин, усетих, че леглото откъм страната на жена ми е празно и се изпълних с благодарност към нея. Двамата с Мейв отдавна се бяхме разбрали всяка делнична сутрин тя да облича и приготвя децата, а аз да ги водя на училище. Това ми позволяваше да поспя още малко, докато тя се нагърбваше с тежката шетня по привеждането в ред на семейството ни, чийто брой се изписваше с двуцифрено число — жест, който могат да оценят само хора с продължителен семеен стаж.

Повъртях се и протегнах ръце, за да докосна топлината на нейната възглавница, но усетих само студените, вкоравени от гладене чаршафи около себе си. И тогава си спомних.

Докато лежах там, за да поема първата утринна глътка от личното ми страдание, вледеняващ въпрос обсеби ума ми.

Спуснах босите си ходила върху студения дървен под, пресегнах се и грабнах износения си прокъсан халат, преметнат на облегалката на леглото. След като Мейв я няма, за да приготви децата, кой го бе направил?

Трудно е да се опише какво изпитах, когато пристъпих през прага на кухнята и заварих всичките си деца напълно облечени за коледното представление. Бях убеден, че още сънувам или дори може би вече съм умрял, заобиколен от няколко малки и миловидни ангели, като видях дечурлигата си тъй неузнаваемо предрешени, подредени около изрядно сервираната маса за закуска като в някаква нереална ренесансова картина с небесен сюжет. Тогава Трент събори от масата купата си с овесена каша, онази с изображението на Спондж Боб Квадратните гащи, и всички извърнаха глави към вратата.

— Тате! — провикнаха се те в хор.

„Но как са успели да се приготвят?“, зачудих се аз. Какъв лош баща съм. Дори бях забравил за представлението. Не зная защо се разплаках, когато се наведох, за да вдигна от линолеума няколко парчета от „Зрънчо Фрут Луупс“. Тогава разбрах защо.

Това, че хлапетата можеха сами да се грижат за себе си, означаваше, че Мейв си бе свършила работата. Сякаш се бе погрижила за всичко и вече можеше да си тръгне.

Скришом забърсах сълзите си в ръкава на халата, докато Криси силно ме прегърна и ми подари нежна целувка, като погали с трепкащите си мигли врата ми.

Поех дълбоко дъх, за да се окопитя. Ако Мейв можеше да ме види отнякъде как съм се разциврил пред тях, със сигурност щеше да ми срита задника.

И така, когато отново вдигнах очи към тях, върху лицето ми грееше най-игривата от всички усмивки, на които бях способен. Децата ми бяха истински ангели. Истинско чудо. Кимнах с благодарност към Джулия и Брайън. Можеше ли някой — а още по-малко две хлапета, — толкова самоотвержено да се справи с такава трудна задача, при това в един от най-трудните моменти в живота си? Стиснах зъби, за да потисна следващия пристъп на тъга, после се изкашлях.