Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Този е — рече той и се прекръсти. — Бог да ви благослови!

— Добре. Слушайте всички — зашепна Оукли. — Изключете радиостанциите. Моят екип тръгва отпред. Проверете дали заглушителите са добре завинтени. Пригответе уредите за нощно виждане, за да сте готови, когато светлините изгаснат. Ще напредваме в колона по един, на разумна дистанция. Слушайте кога ще ви дам сигнал. — Обърна се към мен. — Майк, сега е последният ти шанс да се върнеш обратно.

— С вас съм — твърдо изрекох аз.

Чу се изщракването от свалянето на предпазителите от автоматите, последвано от малко по-силен звук, докато Оукли завърташе ключа в ключалката.

Вратата се отвори с шумно проскърцване. Вперихме погледи над дулата на автоматите към мрачния бетонен коридор.

— Мама все ми повтаряше, че ако правилно си разиграя картите, един ден ще стигна до Пето авеню — прошепна Оукли, докато си нахлузваше очилата за нощно виждане. Сетне пристъпи напред, насочил към мрака своя автомат „Хеклер и Кох MP5“.

Когато нагласих очилата за нощно виждане, тъмният тунел се озари в тайнствена зеленикавожълта светлина. След около шест метра трябваше да се наведем, за да се пъхнем под дебел сноп от ръждясали скари за кабели. А още девет метра по-нататък се натъкнахме на паропровод, горещ като чайник и голям колкото цистерна за превоз на бензин.

Наклонът на тунела стана още по-стръмен и не след дълго стигнахме до спираловидна стълба, водеща още по-надолу.

— Винаги съм се питал как изглежда Адът — обади се Оукли, докато се спускахме. — Сега вече знам как се чувстват онези, когато видят оня с рогата и тризъбеца да раздава заповеди, преди да се захлопне капакът на казана.

В дъното на стълбата, висока колкото два етажа, ни очакваше здраво залостена метална врата. В центъра й се виждаше масивно колело. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в машинното отделение на някой параход.

Оукли завъртя колелото и вратата се отмести навътре, без да се вдигне шум, сякаш пантите й бяха добре смазани. Внезапно се озовахме в малко бетонно помещение. Намирахме се в подземна църква с циментов олтар и износени бетонни скамейки. Единственото, което не бе от бетон, беше разпятието на стената от тъмносив метал, може би олово. Отдясно на разпятието се виеше друга желязна стълба, водеща нагоре към някакво подобие на комин, само че изрязан в бетонния таван.

Оукли даде знак с вдигане на ръка да пазим тишина, докато напредвахме към стълбата.

Изкачването бе на височина около два етажа. Гледката наоколо наподобяваше някакъв странен силоз, само че кой знае защо изваден под земята. Не зная дали специалните отряди към ФБР тренират бързо катерене по стълби, но ако имаше такъв олимпийски спорт, момчетата от Отряда за спасяване на заложници със сигурност щяха да спечелят златните медали в тази дисциплина.

Макар още да бях на дъното на стълбата, успях да погледна как най-отгоре — на върха на комина, малко над главите на най-предните командоси, — се очерта още едно метално колело за отваряне на капака.

После зърнах как колелото се завъртя с леко проскърцване.

Но само след секунди вече нищо не виждах, понеже отгоре светна огнен обръч и аз останах напълно заслепен и оглушал, когато светът около мен се разтърси от бясната стрелба.

Джак и хората му ни посрещнаха с дъжд от куршуми.

Отдръпнах се от комина. Смъкнах очилата си за нощно виждане. Куршумите неуморно пробиваха дупки в бетонния под около краката ми, докато огненият дъжд се сипеше през тесния отвор.

Беше истинско чудо, че не ме улучиха, докато издърпвах подскачащите, падащи и свличащи се мъже от отстъпващия тактически екип зад опасната зона в основата на стълбата.

Синьо-белите отблясъци от неспирната стрелба пулсираха като неонови светлини, докато командосите оказваха първа помощ на падналите си другари.

Чух как Оукли шумно изпсува и преброи хората си, докато аз превключвах моя MP5 на автоматична стрелба, преди да се върна тичешком при комина.

После пъхнах дулото на автомата в отвора до стълбата и натиснах спусъка. Автоматът заподскача в ръката ми като пневматичен чук и това друсане не престана, докато не чух изщракването. Не зная дали улучих някого горе, но стрелбата бе преустановена.

След секунда се чу метален звън, придружен с оглушително свистене, и един димящ контейнер тупна в основата на стълбата. После още един. Закрих лице с яката на якето си, защото остро задушливият газ започна да изгаря очите и дробовете ми.