Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— Сълзотворен газ! — изкрещях. — Назад!

Едва не се препънах в полицая, паднал зад мен.

— Улучиха ме — прошепна той. Вдигнах го, преметнах го през рамо, както правят пожарникарите, и се насочих към вратата, през която бяхме дошли. Ударих коляното си в металния ръб на едно от стъпалата и кръвта рукна надолу в обувката ми.

Едва не разбих главата на полицая, който носех, в един от железните тръбопроводи край входа към тунела.

В подземния коридор на търговския център картината напомняше сюрреалистична сцена от филм. Под примигващите в червено и зелено празнични светлини на фона на пръснатата навред бляскава коледна украса кръвта и мръсотията по телата на нашите момчета приличаше на сценичен грим.

Положих върху полирания мраморен под мъжа, когото носех. После зяпнах изумено, като видях безжизнените му сини очи. Беше широкоплещест чернокос момък от нюйоркската полиция на не повече от двадесет и шест.

Оукли закриваше с каска главата на другия повален командос от ФБР, проснат от лявата ми страна.

Как можа да се случи това? Двама добри мъже, двама полицаи. Мъртви.

Озърнах се объркано. Видях някаква реклама на магазин за дрехи, залепена на стъклено пано, малко над труповете на двамата полицаи. На нея безгрижно смееща се млада блондинка с небрежно килната коледна шапчица и червено костюмче беше притисната между двама голи до кръста мъже. Всички манекени се бяха покатерили на покрива на спортна кола от 30-те години.

Абсурдната реклама в комбинация с преживяния шок, сякаш пречупи нещо в мен. Разнесе се ожесточеното пищене на алармената инсталация, когато пръснах на милион ситни парченца прозореца на магазина само с един откос на моя MP5.

Свлякох се по стената сред купчината стъкълца, проблясващи като разпилени диаманти. Прехапах устни, като извърнах очи обратно към черната дупка, от която току-що бяхме изпълзели.

„Бог да ни е на помощ — помислих си. Но после ми хрумна друго: — Откъде знаят толкова много за подземията на «Сейнт Патрик»? И откъде са разбрали за плановете ни?“

Чистника щракна капачката на мобилния си телефон, когато линейката от спешната помощ закова точно пред него до тротоара на Пето авеню, номер 630. Отстъпи назад и опря гърба си до студената, мръсна фасада на караваната, за да даде път на жената, която слизаше от линейката на бързата помощ. Сетне сведе глава и побърза да се отдалечи.

„Дали не беше същата Йоланда, която толкова се бе разчувствала в нощта на смъртта на Каролайн Хопкинс?“ — запита се той, докато се извърна и огледа крадешком лицето на латиноамериканката от групата.

Поклати глава, като си я спомни от разговора си с нея пред болницата, в която бе издъхнала Първата дама.

„От всички обсадени катедрали във всички краища на света тя трябваше да налети с вагона си за мърша точно на мен “.

Чистника се ухили, докато вдигаше чашата си с кафе в символичен тост към нея.

„Ето те и теб, кучко. Както казват, всички сме свързани помежду си и тям подобни дрънканици“.

Продължи да я следи, докато тя прекоси на бегом площада, тласкайки пред себе си носилката на колела. От едната от двете въртящи се врати се появи тактическият екип точно когато тя стигна до входа.

Чистника преброи излизащите мъже. Долу се бяха спуснали тринадесет души. А сега се върнаха само девет. Неговите момчета в катедралата явно си разбираха от занаята! При това си имаха работа не с кой и да е, а с Отряда за спасяване на заложници! А се предполагаше, че те са най-добрите.

Слава богу, че успя навреме да предупреди Джак.

Потръпна леко, като видя, че онзи задник, суперченгето Майк Бенет, е все още сред живите. Йоланда тъкмо повдигаше крачола на панталона му и превързваше с бинт ранения му крак.

„Какво стана, а. Майки? Май са те улучили, а?“

Видя как Бенет се отдалечи от жената и закуцука с вид на пребито куче към караваната. Докато преминаваше покрай ченгетата и агентите от ФБР, всички го потупваха дружески по рамото.

— Вината не е твоя! — провикна се Чистника от тълпата, когато Бенет премина покрай него. — А на онези копелета вътре. Всичко е заради тях.

„Истинска трагедия. Първият от добрите момчета“ — помисли си Джак, докато оглеждаше падналия си събрат.

Проснатият на пода кървящ похитител безпомощно отпусна глава на ковчега, имитация на камък, и простена, докато Джак силно затръшна бетонния капак на входа към противоатомното скривалище.