Джеймс Паттерсон - Лош късмет

— А също и похитителите, нали? — провикна се някой отзад. — Това се отнася и за тях, нали?

Отново погледнах спокойно в обектива на камерата пред мен. Имах чувството, че се взирам в очите на Джак, който сигурно сега ме гледаше вътре, в катедралата.

— Разбира се — кимнах. — Разбира се, че се отнася и за тях. Искаме всичко да се разреши без повече жертви.

Пренебрегнах въпросите, които не преставаха да се сипят от всички страни, и слязох от подиума. Едва не се сблъсках с висока брюнетка, репортерка, когато се препънах в плетеницата от кабели на една от телевизионните мрежи, изтеглен покрай тротоара.

— Хайде, Майк — заговори ме Кати Калвин. — Кои са тези момчета? Трябва да ни кажеш какво искат. Какви са целите им?

— Защо питаш мен? — Постарах се да придам почти глуповато, объркано изражение на лицето си. — Не четеш ли собствените си писания, госпожице Калвин? Аз не зная нищо , забрави ли?

Вече се бях върнал в автобуса, превърнат в импровизиран команден център, и седях спокойно с телефона в ръка, когато той иззвъня. Едва не изпуснах проклетия апарат. Все още кипях от гняв, макар да знаех колко безполезни са емоциите сега. Гневът ми помагаше да се почувствам по-добре, ала не вършеше работа. Знаех само, че за да поправим положението, трябва по някакъв начин да предотвратим кървавата развръзка.

И което бе най-важното, трябваше да поддържам диалога с Джак, вместо да си разменяме изстрели.

— Майк на телефона — казах аз.

— ТИ, ЛЪЖЛИВ КУЧИ СИНЕ! — извика Джак.

— Успокой се — прекъснах го аз. — Станало е недоразумение. Прецакване в комуникациите. Разбрах за нападението в последния момент. — Исках да бъда максимално честен, за да наложа по-умерен тон, ала при тези обстоятелства това се оказа невъзможно. Честно казано, преди малко се опитах да убия Джак и съучастниците му и бях бесен, че не успяхме.

Но трябваше да се дистанцирам от всичко това. И да действам така, че все едно съм само незначително винтче в големия механизъм, който не можех да контролирам.

— И не забравяй, Джак — продължих, — че самият ти неотдавна настояваше за откровен диалог. Какво очакваше? Нали не смяташ, че ще ти се размине, след като си застрелял свещеник и си подхвърлил трупа му на стъпалата като чувал с боклук?

— Това беше нещастен случай! Вече ти обясних! — разкрещя се Джак. — Един от твоите тъпанари уби мой приятел. Издъхна в ръцете ми.

— А пък един от твоите момчета уби двама полицаи — осведомих го аз. — Ние с теб, Джак, играем игра на живот и смърт. Мислех, че единственото, което желаеш, са парите. Няма да ги получиш, като избиваш хора. Така само ще ни принудиш да действаме по-сурово, а със смъртта на двама от колегите ми ти направо дръпна лъва за опашката. Искам да кажа: нека огледаме фактите такива, каквито са. Ако ни принудите да щурмуваме катедралата, няма да се измъкнете живи. Допуснал си грешка със свещеника. Това го разбирам. Ние също допуснахме грешка. Нека оставим зад гърба случилото се и да продължим по начина, по който започнахме.

Млъкнах и зачаках. Макар че ми хрумна току-що, аргументът ми се стори приемлив. Освен това се нуждаехме от време да се прегрупираме, за да обмислим някоя нова стратегия. Разкриването на тайния тунел беше точка в наша полза, но не бе изключено да съществува и друг начин за безопасното измъкване на похитителите от катедралата. Това, от което се нуждаехме в момента, бе да забавим хода на часовника.

— Досега се сдържах, но вече ще играя много по-твърдо, ясно ли ти е, лъжлив чувал с лайна? — просъска Джак. Имах чувството, че се изплю в ухото ми. — Ти се издъни, Майки, и сега ще те накажа. Излез до предната врата, за да прибереш боклука.

Изскочих през вратата на автобуса и тичах през улицата, когато масивните порти на катедралата отново се открехнаха. Знаех, че ще бъде изхвърлена следващата жертва. Част от мен искаше да вярва, че ще успея да снася един човешки живот, ако действах достатъчно бързо, но бях наясно, че няма да успея.

Вече бях прекосил широкия тротоар, когато някаква човешка фигура внезапно изхвръкна от тънещото в мрак пространство зад отворената врата. Не можах да преценя дали бе на мъж, или на жена.

Тялото се прекатури върху плочника и тупна по очи върху повехналите цветя. Беше мъж — това бе първото, което забелязах. С черен костюм. Кой ли от заложниците е бил убит?

Дъхът ми секна, докато се отпусках на колене пред жертвата. Само един поглед към тялото ми бе достатъчен, за да разбера, че вече нямаше смисъл да проверявам дали има пулс. От кръста надолу сякаш го бяха срязали на две. Някога живото човешко същество сега представляваше ужасяваща кървава маса.