Джеймс Паттерсон - Лош късмет

Това наистина беше… много мило .

— Брайън, ето и теб — промърмори момичето със смешния си ирландски акцент. — Знаеш ли къде мама и татко държат коледните украшения? Чака ни доста работа.

След двадесет минути всичките деца бяха във всекидневната, заети да вадят, подреждат и подават украшенията на Мери Катрин, която се бе покатерила на паянтовата бояджийска стълба. „Не беше същото, когато мама вършеше това — помисли си Брайън. — Тя подреждаше коледната елха по-красиво дори от онези на витрините на «Мейси».“ Но все пак бе длъжен да признае, че елхата на Мери Катрин беше много по-добра, отколкото да няма никаква.

Криси, все още облечена като ангел, премина през кухненската врата, крепейки в ръце пълна догоре чаша с вода.

— Какво правиш ? — попита Брайън.

— Ами гледам си моята работа — с делови тон му обясни тя. — Соки е жаден.

Брайън се засмя. Под влиянието на сестрите си Криси понякога се държеше не като три, а като тринадесетгодишна. Той проследи с поглед как най-малкото ангелче в многолюдното им семейство се върна обратно във всекидневната и включи телевизора.

— Ах! Виж! Виж!

— Какво има? — попита Брайън и се втурна към сестра си.

На телевизионния екран баща им се качваше върху подиум в средата на откритата площадка, заобиколен от цял рояк микрофони. „Също като прочутия Дерек Джетър 30 30 Дерек Джетър (1974), прочут американски бейзболен играч от Висшата лига, капитан на нюйоркските „Янки“. — Б.пр. след поредната победа в бейзболната лига“, възбудено си помисли Брайън.

Но като се вгледа по-внимателно, гордостта му много скоро отстъпи пред загрижеността. Наистина баща му се усмихваше, но това беше онази лоша усмивка, която Брайън добре познаваше. Онази, до която прибягваше, когато се преструваше, че не е натъжен или ядосан.

„Съвсем прилича на Джетър“, реши Брайън.

След края на мача, завършил с катастрофална загуба.

Не само хапещият студ ме караше да се чувствам вцепенен, когато се изправих на подиума край пропускателния пункт за представителите на медиите. Обикновено всяко стандартно изявление за пресата преди излъчването на новинарската емисия ме изнервяше. Но когато командирът Уил Матюс каза, че полицейският комисар е заповядал веднага да се свика пресконференция, аз едва ли не изпитах облекчение и доброволно предложих да се заема със задачата.

Отлично знаех, че мръсните копелета, убийците, спотайващи се вътре в катедралата, ще гледат предаването на живо — исках да ме видят и да чуят какво ще кажа.

Огледах авенюто, запълнено с гората от сателитните антени на националните телевизионни мрежи и камерите на репортерите от цялата световна преса, след което вперих поглед в черния обектив на камерата пред мен.

— През последния час — започнах аз — бе предприет опит за освобождаването на заложниците. Имаше престрелка и бяха убити двама от нашите — федерален агент и полицай от Отряда за бързо реагиране към нюйоркската полиция. Още двама от нашите бяха ранени. Имената им няма да бъдат оповестени, докато първо не бъдат уведомени семействата им.

Сред глутницата новинари настъпи оживено раздвижване и се надигна шум — на изгладнелите вълци току-що бе подхвърлен сочен, апетитен кокал.

— Защо беше нужно това прибързано нахлуване? — провикна се от предните редици репортер от новинарските емисии, подстриган изрядно като главен изпълнителен директор на някоя компания.

— Решенията на командването, взети на място, не подлежат на коментари с оглед на развоя на текущата ситуация — отрязах го аз.

— В коя част на катедралата бе осъществен този опит за проникване? — попита симпатична репортерка на средна възраст, изправена зад него. В едната си ръка държеше микрофон, а в другата — мобилен телефон.

— Отново повтарям, че тактическите решения не могат да бъдат коментирани при настоящите критични обстоятелства — заявих.

Самият аз се стреснах от спокойствието, с което прозвуча гласът ми. Все едно бях Колин Пауъл, изправен пред войските си, за да направи изявление. Но каквато и да бе причината, се чувствах горд от себе си. Да позволя на цялата онази измет, дебнеща в катедралата, да спечели дори и най-малкото надмощие над нас, би означавало да обидя паметта на загиналите колеги.

— Ситуацията е доста трудна, госпожи и господа — продължих аз. — Зная, че всеки от вас иска час по-скоро да узнае какво става, но точно сега не е моментът за пълни разкрития. Това ще бъде в пълен разрез с нашата цел. Ние искаме да измъкнем невредими всичките тридесет и трима заложници.