Скотт Мариани - Изгубената реликва

Седеше на нещо като твърда пейка. В краката си усещаше вибрации, които се предаваха в гърба му, който беше облегнат на твърда стена. Опита се да помръдне, но установи, че не може да движи китките и глезените си.

Тази мисъл проясни сетивата му и той отвори очи. Първото, което видя, беше сериозното лице на португалско ченге, седнало срещу него в полицейския ван. Второто, което видя, беше пушката помпа, подпряна на бедрата на ченгето и насочена директно към него, готова да пръсне мозъка му, ако предприеме каквото и да било. Не че беше в състояние, тъй като видя, че е окован с вериги за тръбната конструкция на пейката.

— Добре — промърмори той. — Така да бъде.

И отново загуби съзнание.

Имението на Ферис

Кенсингтън, Лондон

По телефона отново прозвуча гласът на Брустър Блекмор, и то така, сякаш не се обаждаше посред нощ без причина.

— Чакай — каза Мейсън Ферис.

Той измъкна дългите си слаби крака от леглото, обу чехлите и изнесе телефона от спалнята, за да не го чуе мисис Ферис.

— Кой е, Мейсън? — попита тя сънливо, когато той отвори вратата.

Той не й обърна внимание, излезе на тясната площадка на стълбите и затвори тихо вратата зад гърба си. През високите прозорци на къщата влизаше лунна светлина. Той гледаше нощен Лондон, но без да го вижда.

— Минава два, Блекмор — отбеляза той. — Кажи ми нещо, което искам да чуя.

— Бен Хоуп току-що е бил арестуван в малко село в Североизточна Португалия — започна Блекмор и Ферис изведнъж наостри слух. — Местната полиция го е разпознала след повикване заради сбиване в бар. В момента го транспортират към Рим и ще бъде прегледан в болницата „Сандро Петрини“, след което ще го прехвърлят в затвора „Реджина Коели“.

— Болница?

— Огнестрелна рана в ръката. Успял е да извади куршума и да я превърже сам. Няма вторични инфекции, но е загубил достатъчно кръв и е погълнал алкохол и кодеин в количество, достатъчно, за да убие кон. Имаме късмет, че е още жив. Искат да го наблюдават ден-два. Това ще ни осигури достатъчно време.

Ферис се замисли над чутото. Планът му отново ставаше актуален. На устните му заигра тънка усмивка, после изчезна, защото удоволствието отстъпи пред по-мрачни мисли.

— Кейн? — попита.

— Нищо засега — отговори Блекмор. — Загубихме следите й.

— Лошо — отбеляза Ферис меко.

— Ти ми нареди да се оправя с Листър — запротестира Блекмор. — Задачата е изпълнена. Ще се оправя и с това. Правя всичко възможно. Доколкото мога да преценя, тя е мъртва и трупът й ще се появи някъде по течението на Сена.

— Действай — каза Ферис, прекъсна връзката и се върна в спалнята.

Болница „Сандро Петрини“, Рим

Два дни по-късно

За Бен беше почти облекчение, когато лекарите влязоха в малката болнична стая с едно легло рано сутринта и му казаха, че ще го преместят в затвора, за да изчака делото си. Двата дни, прекарани в тясното легло със стоманена рамка, закачен за множество маркучи и тръбички, без нищо, чрез което да отброява часовете, като се изключи смяната на охраната пред вратата, му се сториха като двайсет. Освен навъсените полицаи, които дойдоха да го арестуват формално и да му прочетат дълъг списък с обвинения и права, при него влизаха само двама лекари и четири медицински сестри. Най-младата от тях — момиче с вид на бездомно гаменче от дълбокия юг на Италия — изглеждаше скована от смъртен ужас в негово присъствие. Една от по-възрастните сестри — матрона с посивяла коса и телосложение на африкански бивол — го гледаше с такава неистова омраза, че той започна да се притеснява да остава насаме с нея, да не би да му инжектира някаква отрова.

Засега бе успял да остане жив въпреки блудкавите варени зеленчуци, с които го хранеха, и разкашканата сива маса, която трябваше да мине за месо. Все едно че отново беше в армията.

През цялото време го държаха настрана от медиите. Само можеше да си представи еуфорията на вестници и телевизии при новината, че убиецът на Урбано Тасони е заловен. Любимата му италианска репортерка Силвана Лученци щеше да застане в светлината на прожекторите и да следи покачването на рейтинга си.

— Как се чувстваш? — попита докторът.

— Като невинен човек, когото изпращат в затвора — отвърна Бен. — А ти?

Сестрата със свирепия вид влезе в стаята с голям книжен плик, който остави на стол, после отиде до леглото и откачи от него всички маркучи с деликатността на гневна готвачка, която скубе пуйка. Бен й се усмихна по най-милия начин, на който беше способен, стана от леглото и взе плика. Вътре бяха дрехите му, чисти и изгладени, и обувките му, без връзки.