Скотт Мариани - Изгубената реликва

После изстрелите престанаха също така ненадейно, както бяха започнали. Бен се обърна към вратата на микробуса, когато чу приближаващи стъпки и гласове. Не говореха на италиански.

След обира в галерията не беше чувал руска реч.

Гласовете бяха заглушени от няколко последни изстрела някъде зад затворническия микробус, които разбиха ключалките. Вратите се отвориха. Нахлу слънчева светлина.

В рамката на вратата се очертаха силуетите на двама мъже, стиснали автомати. По ледената пресметливост в очите на единия Бен разбра, че не върши това за пръв път. Беше бивш военен. Наемник.

Лицето на другия, с много къса коса, беше сякаш одрано и после зашито с дебела игла и канап. Той беше различен. Това за него не беше просто работа. Гледаше Бен като акула, която предвкусва следващия си обяд. Той разклати цевта на автомата си.

— Слизай — заповяда той с гърлен глас на английски.

Бен реши, че се отнася за него. Стана, наведе глава, стигна до задната врата и скочи долу.

Мъжът с белязаната физиономия насочи автомата и преди Бен да разбере какво става, изстреля един-единствен куршум във вътрешността на микробуса. Главата на втория арестант се пръсна сред облак червена мъгла и трупът му се свлече на металния под. Другият извади пистолет и го насочи към сърцето на Бен, който нямаше друг избор, освен да наблюдава неподвижно случващото се.

Тихата уличка в покрайнините на Рим приличаше на сцена от Косово в разгара на войната. Двете полицейски коли бяха превърнати в развалини. Едната беше останала без покрив и се беше изправила на една страна, изкривена, обвита в пламъци. От ченгето вътре беше останала обгоряла ръка, която висеше от прозореца. Другата кола се беше ударила в предницата на затворническия микробус и беше обгоряла като консервна кутия в огън. Труповете на шофьора на микробуса и надзирателите лежаха на пътя.

Не бяха само те. Бен видя труповете на поне пет-шест минувачи, оказали се на неподходящо място. Едно такси беше спряло косо на улицата и блокиралият му клаксон виеше безспир. Предното стъкло беше изцапано с кръв.

Един от карабинерите явно беше успял да изскочи от колата, преди да експлодира. Не бе стигнал обаче достатъчно далеч. Пълзеше с окървавени ръце, а краката му горяха.

Шестима мъже бяха направили всичко това за по-малко от минута. Четирима от тях тръгнаха забързано към голям черен джип мицубиши, спрял наблизо. Носеха автоматични оръжия и два гранатомета от съветската ера. Когато минаха покрай горящия полицай, най-високият го застреля в главата, без много да му мисли. Не беше акт на милосърдие. Един от останалите се изсмя.

Белязаният руснак грубо бутна Бен към джипа.

— Върви! — нареди му той.

Бен тръгна. Похитителите дори не бързаха, когато се качваха в седемместния джип. Сложиха Бен в средата на средния ред седалки. Все още го държаха на прицел. Белязаният седна до него. Изкомандва шофьора на руски и джипът потегли.

Шофьорът беше бърз и опитен. Бен седеше мълчаливо до похитителите си, отпуснал оковани ръце в скута си. Движеха се към покрайнините на града. Две полицейски коли пропищяха със сирените си в обратна посока, но никой не ги гонеше.

След предградията на Рим, автокъщи за коли на старо и складове за мебели, джипът мина през ръждясал метален портал, прекоси бетонен двор, обрасъл с бурени, и влезе в старо хале — някогашна фабрика или склад за пакетиране. Двигателят избоботи в празното пространство и изгасна. Шестимата мъже слязоха и измъкнаха Бен под прицела на оръжията си.

Изоставената сграда вонеше на урина и мухъл. Навсякъде имаше пръснати празни бутилки и безброй боклуци, оставени от бездомни скитници. Слънчевите лъчи едва проникваха през високите мръсни прозорци. Два гълъба летяха около ръждясалите греди на тавана и пляскането на крилата им отекваше в празното пространство. Единствената мебелировка беше напукан пластмасов стол в средата на бетонния под. Белязаният бутна Бен към него.

— Сядай!

Бен реши, че е по-добре да се подчини.

Белязаният кимна на един от бандата — онзи, който екзекутира ченгето с горящите крака. Той се приближи до Бен с усмивка и клекна. Измъкна едната му обувка, после другата и ги хвърли на шефа си.

— Първо ще погледнем тук — каза белязаният с гърления си глас. — После и на други места.

Подпря оръжието си на една бетонна колона. Стисна едната обувка на Бен за бомбето и започна да удря тока в колоната, докато не се разпадна. Огледа вътрешността, после направи същото с другата обувка. Бен гледаше объркано. Десният ток също се разпадна и се появи кухина. Мъжът бръкна вътре и извади малко черно устройство. Белегът му се сгърчи в усмивка.