Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Бен е щастливец.

— Ти също. Имаш Фийби.

Той отново заплака. Брук го съжали. Премести се до него на канапето, остави чашата си и сложи ръка върху неговата. Той се наклони към нея, притисна лице в рамото й и останаха за миг така.

— Всичко ще бъде наред — каза Брук. — Повярвай ми.

През целия си живот, дори и преди обучението да изостри неимоверно сетивата му, Бен имаше много добро чувство за ориентация. Като дете често скиташе с часове из горите и полята, без да се загуби нито веднъж. После, вече като командос, вроденият му талант да се ориентира му бе спасявал живота неведнъж в джунгли, пустини и планински пущинаци. След като веднъж бе стъпил някъде, винаги можеше да открие пътя до там, без да разчита на карта или компас.

И точно тази способност онази вечер го отведе до малката къща на Брук. Дори и в тъмнината, залитащ от умора, останал без капка сили и дух заради поройния дъжд и силната болка, която го сковаваше при всяко движение, той успя да разпознае като ориентир всяко дърво и всяка скала, като че ли някой нарочно ги бе сложил там, за да му показват пътя. Дворът й беше заграден с каменна ограда, а към къщата се минаваше по тревист хълм. Видя терасата, на която бяха прекарали толкова много щастливи часове заедно. И обвития с бръшлян прозорец на спалнята, откъдето бяха наблюдавали звездите.

Капаците и горе, и долу бяха затворени, както очакваше да ги е оставила Брук, преди да си тръгне. Значи нямаше никого. Бен искаше да влезе вътре възможно най-бързо. Безопасно тайно място, където можеше да запали камината, да изсуши дрехите си, да вземе душ и да смени превръзката на раната си, да хапне някаква консервирана храна от запасите на Брук, после да поспи, за да възстанови силите си.

Когато измина последните петдесет метра до къщата, дъждът като че ли намаля. Той прокара пръсти по каменната стена покрай пътеката, за да открие пролуката, където Брук държеше ключа.

Намери я, но ключът не беше там. Замисли се къде другаде би могла да го е оставила. Не му се искаше да разбива вратата.

Тогава забеляза слабата светлина в пролуките на капаците на първия етаж и се вцепени.

В къщата имаше някой.

Да не би Брук да е започнала да дава къщата под наем, когато не я ползва? Не беше споменала такова нещо. Може би беше дала ключа на някой познат. Бен почувства как планът му рухва. Стисна зъби и се приближи до прозореца, като внимаваше да не вдига шум по чакълената пътека. Подпря се на хладната каменна стена, приведе се леко и надникна през пролуките.

И се дръпна, сякаш някой забоде в окото му игла.

В стаята имаше двама души. Брук и някакъв непознат мъж.

Седяха близо един до друг на канапето. Брук беше боса, с долнището на пижамата си, по халат. Косата й се беше накъдрила като след душ. Косата на мъжа също беше мокра. Той беше по хавлия. На масичката пред тях имаше две полупразни чаши вино. Стаята беше обляна от меката светлина на свещи.

Брук и мъжът бяха прегърнати. Не се целуваха, но помежду им се долавяше интимната близост между двама души, които очевидно имаха какво да си кажат. Докато Бен наблюдаваше с ужас, Брук каза нещо на мъжа. Бен не чу думите й, но изражението й беше меко, погледът й излъчваше топлина. Мъжът изглеждаше развълнуван. Усмихна се и стисна дланта на Брук, каза й нещо. Тя кимна, усмихна му се, устните й произнесоха: „Знам“.

Бен бе видял достатъчно. Отдръпна се от прозореца. Не можеше да диша, все едно някой го беше ударил в слънчевия сплит. Наведе се, за да си поеме въздух.

Това беше. Сега всичко си идваше на мястото. Дълго време не можеха да се свържат. Брук непрекъснато го отбягваше през последните няколко седмици.

Очевидно се срещаше с друг.

Бен искаше да изкрещи. Искаше да нахълта в къщата и да ги погледне в очите. Искаше да попита Брук: Защо? Защо? Да й каже колко много я обича.

След миг обаче си даде сметка, че не може да го направи. Обърна се и се отдалечи със залитане. Когато стигна до пътеката, която се спускаше надолу по хълма, той се затича, докато сърцето му щеше да се пръсне, и падна на колене в подгизналата кал, задъхан от болка. Бръкна в джоба си, за да извади остатъка от кодеина, лапна последните три хапчета и ги глътна на сухо.

Пред очите му бяха Брук и любовникът й, седнали на канапето.

Тя е щастлива с този човек. Ако не те обича вече, вината е твоя, не нейна.

Ти я прогони. Ти прецака всичко!

Бен се изправи с усилие и продължи в тъмнината. През лицето го шибаха клони. Спъваше се в камъни, затъваше в кал, губеше представа за времето. Когато най-накрая видя светлините на селото през дърветата, беше тичал половин час, който му се стори цяла вечност.