Скотт Мариани - Изгубената реликва

След двайсетина километра в западна посока пикапът сви по разклон и се насочи към напечена от слънцето ферма в далечината. Бен скочи от ремаркето, изчисти няколко сламки от косата си и продължи нататък. Според изчисленията му до къщичката на Брук имаше още десетина километра.

Колкото повече приближаваше, толкова повече мислеше за нея и така забравяше болката, която го пронизваше с всяка крачка, но започваше да го измъчва друга, по-дълбока болка, усещане за празнота и ужасна самота. Искаше му се да може да й се обади само за да чуе гласа й. Питаше се къде ли е и какво прави. И продължаваше напред.

Мина още един час. Крачките му ставаха все по-тежки, сякаш вървеше през пустиня. Наложи се да заобиколи някакво село, което още повече го забави. Жегата беше жестока и задушаваща. Бен избърса потта от лицето си и погледна тъмните облаци, които се събираха в далечината и постепенно скриха синьото небе. Устните му бяха сухи и напукани, гърлото му беше пресъхнало, но той знаеше, че съвсем скоро щеше да пие вода до насита. Задаваше се буря.

Вила Флор, Португалия

След като прекара по-голямата част от деня свита на канапето пред лаптопа си и купчина записки, Брук най-накрая се преоблече с шорти и маратонки и излезе да потича в гористата неравна местност, която се простираше с километри наоколо. Вече се прибираше и й оставаха към два километра до дома, когато небето притъмня застрашително и тя долови мириса на приближаващата буря. След малко в далечината се разнесе тътенът на първата гръмотевица и на ръката й падна първата капка дъжд. След миг рукна истински порой. Тя стигна до къщата мокра до кости и трепереща.

След като се освежи с продължителен горещ душ и изсуши косата си, тя облече тениска без ръкави, анцуга, който използваше за долнище на пижама, и домашния си халат. После слезе долу, пусна си джаз и разгледа едно списание, след което отиде в кухнята, за да си приготви нещо за вечеря.

Докато шляпаше из кухнята с боси крака, дъждът шибаше стъклата на прозорците, а на всеки няколко секунди проблясваха светкавици. Летните бури понякога продължаваха с часове. След вечеря Брук смяташе да прочете стотина страници от книгата, която си бе донесла, а после да си легне и да слуша воя на вятъра и трополенето на дъжда по покрива. Обичаше бурите. Някак си я успокояваха.

Щеше да вечеря оризова салата с боб и пресни градински домати. Подправи я със зехтин, чесън и съвсем малко оцет. Взе мелничката, за да смели малко черен пипер, когато музиката спря в паузата между две парчета.

Тогава тя чу шума вън. Вдигна поглед. Какво бе това? Прозвуча й като човешки стъпки по чакълената пътека пред къщата. Напрегна слух, но точно тогава в далечината проехтя гръмотевица.

Може да е Фатима, помисли си тя. Може би жената на съседа идваше, за да й донесе яйца или вино, както често правеше.

Но в тази буря?!

Брук отиде до пътната врата, отвори и извика:

— Фатима?

Никой не отговори. Изглежда, нямаше никого. Брук затвори врата и я залости за всеки случай. Тъкмо щеше да се върне в кухнята и го чу пак — стъпки по мокрия чакъл, които бързо минаха отстрани на къщата.

Движение пред прозореца на кухнята привлече вниманието й. В тъмнината можеше да е всичко — падащи листа, птица, която се бори с вятъра. Тя обаче бе готова да се закълне, че е видяла мъжки силует. Овладя дишането си, прекоси бързо кухнята и измъкна най-големия кухненски нож от дървената поставка. Върна се до пътната врата. Сърцето й биеше като лудо, ръката й с ножа трепереше. Дръпна резето и отвори.

— Луиш? Ти ли си?

Нищо.

Дали не си въобразяваше?

Тя се върна в кухнята и постави ножа на мястото му. Когато вдигна поглед, видя залепено лице на прозореца и ахна.

Мъжът отвън я гледаше. Косата и дрехите му бяха подгизнали. Погледът му беше безумен, лицето му беше изпоцапано с кал.

Беше Маршъл.

— Брук… пусни ме да вляза — помоли той.

Агресията, която тя беше забелязала в очите му миналия път, когато го видя в Лондон, сега бе изчезнала. Изглеждаше напълно отчаян.

Брук се вгледа в него през прозореца за секунда, после отиде до вратата и отвори.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да те видя — отговори той тихо.

Дъждът все още валеше силно. Малкото куфарче в ръката му изглеждаше напълно подгизнало.

— Изплаши ме, Маршъл! — извика тя ядосано. — Прокрадваш се като някакъв перверзник!

— Извинявай. Мислех, че няма да искаш да ме видиш.