Скотт Мариани - Изгубената реликва

След миг двамата въоръжени отвориха с ритници вратата. Бен полетя надолу по стъпалата. Изстрелите от ловната пушка отекнаха тежко в тясното пространство. Парчета от счупено стъкло се посипаха върху Бен. Той стигна до долната площадка и от легнало положение започна да стреля назад. Първите изстрели улучиха мъжа с ловната пушка в гърдите и коленете му се огънаха.

Първият убит. Бен не искаше да е така, но понякога човек няма избор. Мъртвият се изтъркаля по стълбите под силата на тежестта си и спря върху Бен. От удара дробовете му останаха без въздух. Едрият се разкрачи леко и насочи карабината си към долната площадка. Бен беше наясно, че тези куршуми преминават безпроблемно през врати, подсилено стъкло, дори през зидария. Едно човешко тяло почти нямаше да убие скоростта им. Той насочи оръжието си над рамото на трупа и натисна спусъка.

Не последва нищо.

Проблемът с малките автоматични оръжия е, че изстрелват куршумите за броени секунди. Двайсетте патрона от пълнителя бяха излетели за миг. По-лошото бе, че резервният пълнител, който беше мушнал в джоба на джинсите си, беше паднал на стъпалата. Видя го някъде по средата между себе си и горната площадка. Нямаше време.

Обаче не само оръжието на Бен беше останало без патрони. Едрият изруга и смени пълнителя. Преди да успее да вкара куршум в цевта и да засипе стълбището с олово, Бен се измъкна изпод трупа на колегата му и полетя надолу по стълбите. Мина завоя, преди едрият да го хване отново на мушка. Куршумите дупчеха стената там, където е бил преди секунда. На долния етаж Бен видя две метални врати. Взе решението за част от секундата и скочи към едната. Молеше се да не се окаже склад за кофи и метли.

Не беше това. Пред него изникна тъмен коридор. Преди бандитът горе да разбере какво е направил, Бен затръшна вратата и хукна по коридора. Мина през още една врата, после попадна на разклонение и тръгна надясно.

Докато тичаше, Бен започна да се ориентира. Намираше се на приземния етаж и вероятно беше слязъл оттам, откъдето се бяха качили горе двамата, които бе затворил в пещта. Другите двама вероятно бяха минали от другата страна, за да го хванат като в клещи.

Сега, след като се отърва от едрия, Бен се движеше по-предпазливо и бавно. Продължи напред, докато не стигна централното фоайе. Вляво беше подножието на главното стълбище, вдясно — началото на остъкления коридор към галерията.

Спря и се ослуша. Може би вече всички бяха мъртви, а бандитите се бяха измъкнали? Или може би го наблюдаваха на охранителните камери и го чакаха да се появи на определено място, за да го надупчат с куршуми?

Докато мислеше какво да предприеме, от една врата в далечния край на фоайето долетя приглушен вик.

На жена. Явно в беда.

Веднага си представи Донатела Страда. Изтича до вратата и се вмъкна в стаята.

Младо момиче, на около петнайсет-шестнайсет, беше проснато безпомощно на едно канапе. Над момичето с гръб към Бен стоеше мъж. Първото, което Бен забеляза, беше вързаната на тила руса опашка. Беше свалил маската и я беше захвърлил на пода заедно с автоматичния пистолет „Щаер“, като празния в ръката на Бен. За да го достигне, онзи трябваше да направи две крачки.

Бен приближи още малко и разпозна намусената тийнейджърка от изложбата. Косата й беше разрошена, очите — плувнали в сълзи.

Когато приближи още малко, Бен забеляза петнайсетсантиметровия двуостър боен нож, с който мъжът режеше дрехите на момичето. Роклята вече беше срязана по средата и висеше настрани. Онзи мушна острието под сутиена и заговори.

Очите на момичето се разшириха, защото видя Бен. Мъжът сякаш долови присъствието му. Обърна се.

— Кой си ти? — попита той искрено изненадан.

— Името ми е Бен Хоуп.

— Какво правиш тук?

— Турист съм — отговори Бен. — Дойдох да разгледам изложбата.

— Изглежда, не съм избрал подходящата галерия.

— И на мен така ми изглежда — каза Бен и направи още една крачка напред.

Руснакът се засмя. Изглеждаше доста самоуверен за човек, към когото е насочен автоматичен пистолет.

— Ти си от Англия — каза той.

— Вече не живея там — отвърна Бен. — А ти си украинец.

— Почти позна. Името ми е Анатолий Шиков.

Каза го така, сякаш би трябвало да означава нещо за Бен. Не значеше нищо, но самият факт, че руснакът си каза името, означаваше много. Например увереност, че Бен няма да излезе от сградата жив. Този тип разчиташе на нещо, но Бен все още не знаеше какво е то.

— Мисля, че трябва да оставиш ножа, Анатолий — каза Бен. — Така нещата ще минат по-гладко за теб. После можеш да ме отведеш там, където са заложниците. Време е да сложиш край на всичко това.