Скотт Мариани - Изгубената реликва

Последва стъписано мълчание.

— Искам да говоря с руснака — добави Бен. — Веднага.

След още миг мълчание се чу друг хриптящ глас. Говореше италиански, но със силен акцент. Руснакът.

— Кой, по дяволите, си ти?

Руският на Бен не беше така добър, както италианският му, но беше достатъчен, за да предаде посланието си.

— Ако си тук, за да крадеш произведения на изкуството, предполагам, че ще искаш да правиш бизнес. Приемам.

Пауза.

— Слушам — просъска гласът.

— Имам оферта — продължи Бен. — Ето ги условията. Полицията пътува насам. Ти и хората ти ми предавате оръжията си, а аз ви обещавам, че някой ден пак ще сте свободни хора. Може би след едно-две десетилетия, но все пак. Чувам, че в италианските затвори храната била много добра. Приемам.

Този път паузата беше по-дълга.

— Интересно. А ако реша да поема риска?

— Ако нараниш още някого от онези хора, днес ще е последният ден от живота ти.

— Разбирам. Ти си от онези, които могат да се оправят с цяла армия, нали? Ще ме сриташ по задника заедно с всичките ми приятели? Съвсем сам?

— Сканети и Беломо не ме затрудниха особено.

— Не знаеш с кого си имаш работа. Мисля, че ти трябва да се предадеш. Ще ми се да се запознаем.

— Може би ще стане.

— А може би ще продължа да убивам заложници, докато не се появиш.

— В такъв случай ще оттегля офертата си. Ти и хората ти ще умрете.

— Доста смела закана.

— Това е обещание — каза Бен. — Офертата все още е на масата. Помисли си.

И той изключи радиостанцията.

Анатолий захвърли радиостанцията и изсумтя. Беше забравил за Пиетро де Крешенцо, който се свиваше на стола си и трепереше в очакване на куршума.

— Кое е това копеле? — попита Роко Маси.

— Откъде да знам?

Спартак Гурко влезе в стаята, стиснал оръжието си в ръце. Не обърна никакво внимание на жената и двамата убити на пода, нито пък на локвите кръв.

— Повикал е карабинерите — обади се Роко.

— Майната им — каза Анатолий, а Гурко се засмя.

— Трябва да изчезваме от тук — настоя Роко.

Анатолий грабна графиката на Гоя.

— Елате с мен — извика той и излезе от стаята.

Другите го последваха до помещението, където Риков, Туркин и Гароне държаха останалите заложници. Сега хората бяха доста по-спокойни и се чуваше само хлипането на момченцето, което майка му люлееше в прегръдките си. Няколко души вдигнаха изплашени погледи, когато влезе Анатолий. Той прибра графиката в специалното куфарче, затвори го и кимна на Риков и Туркин.

— Иля, Виталий, горе има някакъв тип, който си мисли, че е Джон Уейн. Хванете го.

— Може да е навсякъде в сградата — възрази Роко. — Получи каквото искаше. Време е да изчезваме.

Анатолий го изгледа ледено.

— Ти също върви с тях. И ти — тросна се той на Гароне.

Четиримата се спогледаха, после тръгнаха към изхода на галерията. Останаха само Анатолий и Спартак Гурко. Страхът на заложниците осезателно се засили.

— Спартак, остани тук и се погрижи тези боклуци да стоят кротко — каза Анатолий. — Дай ми ножа си.

Гурко извади ножа от колана си и му го подхвърли.

— Къде отиваш?

— Дойдох в Италия да се позабавлявам. Сега ще направя точно това.

Анатолий отиде при заложниците. Тийнейджърката, на която беше хвърлил око, сега седеше при родителите си, следеше всяко негово движение и не смееше да издаде звук. Той се приближи и я сграбчи за ръката. Лицето й се изкриви от ужас и тя изхлипа.

— Да намерим някое уединено местенце, за да се опознаем по-добре — каза той и я дръпна, за да се изправи.

Майката на момичето започна да пищи и отчаяно се вкопчи в дъщеря си. Гурко я изрита силно в гърдите и насочи оръжието си към бащата, сякаш го подканяше: „Хайде, достави ми това удоволствие!“. Другите заложници бяха притихнали, с изключение на Донатела, която промърмори нещо, докато гледаше втренчено двамата руснаци.

— Може би, като свърша с тази кучка, ще се върна за другата. — Анатолий се засмя.

Устните на Гурко едва помръднаха. Анатолий дръпна момичето настрани от другите и го поведе, докато то пищеше и се съпротивляваше.

Маси и Гароне тръгнаха нагоре по задното стълбище, което се използваше при пожар, а Риков и Туркин тръгнаха по главното. На площадката видяха трупа на стареца, чиято кръв се беше просмукала в мокета и беше образувала голямо петно. Прескочиха го, като че ли беше умряло животно, и тръгнаха по коридора. Отваряха с ритници вратите по пътя си, готови да надупчат всичко, което мърда. Натъкнаха се на стаи с кофи и метли, учебни зали, ателиета. Празни.