Скот Мариани - Свещеният меч

Пенроуз се нахвърли настървено върху жертвата си. Последвалият медиен фурор доведе до отлъчването, публичното опозоряване и развода на преподобния отец Бейтман. Разбира се, източникът на информацията остана неразкрит. Парите на Пенроуз бяха отишли по предназначение, а сега книгата му се продаваше като топъл хляб и му осигуряваше солиден доход. Веднъж вкусил кръв, той разшири обхвата на операцията си върху цялата територия на Англия — амбициозна инициатива, която му струва остатъка от аванса на издателя и част от личните му спестявания. За негов ужас детективите не намериха нищо в продължение на месеци. Никакви сцени на групов секс с участието на Божии служители, никакви пристрастени към хазарта епископи или монахини лесбийки. Нямаше и следа от скандал. Тогава Пенроуз разбра, че ще трябва да прояви повече изобретателност.

Не след дълго той напипа златна жила в лицето на известната и високоуважавана психотерапевтка д-р Нора Гибс — консултант и личен хипнотизатор на спортни и филмови знаменитости. Съвсем случайно един от детективите, наети от Пенроуз, се натъкна на старо съдебно дело и докладва за него на работодателя си. Оказа се, че преди две десетилетия въпросната лекарка, която още се наричала Нора Джеймисън и следвала в Университета в Съсекс, била арестувана за разпространение на амфетамини, кокаин и халюциногенни гъби сред състудентите си. Един от тях се отровил и трябвало да постъпи в болница. Навремето това бе предизвикало лек скандал, но оттогава бяха минали много години и никой не се бе сетил да направи връзката с популярната д-р Гибс.

Два дни след разкритието на Пенроуз личната психотерапевтка на звездите получи анонимно писмо с извънредно ясни инструкции какво точно да направи, за да избегне изтичането на истината в националните медии. Съвсем скоро един известен телевизионен водещ, участвал в хипнотичните сеанси на д-р Гибс заради стрес и депресия, внезапно възстанови дълго потисканите си спомени за тежкия сексуален тормоз, нанесен му от свещениците и монахините в католическия пансион, който бе посещавал като дете. Телевизионният водещ, потресен до дъното на душата си, но същевременно благодарен на д-р Гибс, задето му бе помогнала да си припомни забравеното минало, отправи публични обвинения към заведението. Въпреки липсата на най-малкото доказателство, последвалата буря от обществено негодувание доведе до затварянето на пансиона. Един пенсиониран свещеник на име О’Рурк се размина на косъм да бъде линчуван от побеснялата тълпа, събрала се пред дома му, и почина скоро след това от инфаркт.

Пенроуз водеше с две на нула срещу Бог. По цели нощи се въртеше буден в леглото, опиянен от брилянтната изобретателност на последния си удар, и мечтаеше за бъдещите си подвизи. При наличието на достатъчно пари би могъл да срине до основи цялата прогнила институция и да размаже хлебарките, които пъплеха из нея. Тогава той вече подготвяше материалите за втората си книга, „Убийството на Бог“ — безмилостна присъда над всички военни престъпления и прояви на насилие, извършени в името на християнството. Междувременно бе стартирал и чисто новият му блог със собствен дискусионен форум, който бързо привлече просветени мислители и войнстващи атеисти от целия свят.

Пенроуз Лукас бе набрал скорост.

Но в един дъждовен октомврийски ден, докато вървеше към колата си след поредица от напрегнати лекции по социална антропология, съдбата сложи ръка на рамото му по твърде неочакван начин. И от този момент нататък животът му се промени.

Непознатият чакаше, небрежно подпрян на елегантен черен мерцедес, който Пенроуз никога преди не бе виждал на служебния паркинг на университета. Колата изглеждаше чисто нова, с частен регистрационен номер. Мъжът беше на около четирийсет, с прошарена над ушите коса, стройна фигура и остри черти на лицето. Носеше тъмен костюм и балтон от камилска вълна, чиято цена вероятно се равняваше на месечната заплата на Пенроуз. Обувките му блестяха върху мокрия асфалт. Когато Пенроуз се приближи по алеята, мъжът се отдели от мерцедеса и пристъпи към него.

— Професоре?

Пенроуз се закова на място.

— Да?

— Казвам се О’Нийл — заяви мъжът. — Представлявам „Тримбъл Груп“.

Той бръкна в джоба на балтона си и извади визитка. Пенроуз я пое. Беше черна и лъскава. Върху едната й страна със златни релефни букви бе отпечатано името на организацията. Нямаше адрес или телефонни номера.