Скот Мариани - Свещеният меч

— „Тримбъл Груп“? Какво е това?

О’Нийл се усмихна.

— Не се опитвайте да ни намерите в интернет, професоре. Няма да ни откриете. Но ние ви наблюдаваме и проявяваме определен интерес към вашата работа.

— Моята работа ли?

— Нямам предвид академичната ви кариера — поясни О’Нийл и очите му проблеснаха. — Ще кажа само, че… извънкласните ви занимания се следят внимателно от хората, за които работя. Вие сте доста прозорлив човек, нали?

Пенроуз усети как краката му омекват. Стомахът му се сви на топка.

— За какво говорите? Нещо лошо ли съм направил? — Беше убеден, че някой се опитва да му отмъсти. Някой, който е шпионирал шпионите му. Англиканската църква бе наела хора да го сплашат. Той се оглеждаше наоколо, готов да побегне като изплашена котка.

— Спокойно, професоре. Точно обратното. — О’Нийл бръкна в джоба на балтона си, но вместо пистолет извади продълговат бял плик и го подаде на треперещия от страх Пенроуз. — Хайде, отворете го.

Пенроуз се поколеба, преглътна и разкъса плика. Вътре имаше неподписан чек на негово име. Отдолу пишеше „Тримбъл Груп“. Сумата беше сто хиляди лири.

Долната челюст на Пенроуз увисна. О’Нийл видя изражението му и се ухили.

— Това е много малко капаро. Моите работодатели искат да ви отправят едно предложение. Ако се интересувате от него, елате в бара на хотел „Кингс Лодж“ утре на обед. Ще ви заведа да се запознаете. Те ще дойдат в Лондон специално за целта.

— Не разбирам. Кои са работодателите ви?

— Всяко нещо с времето си, професоре. Ако предложението не ви заинтригува, ще се сбогуваме, сякаш нищо не се е случило. Чекът ще бъде подписан и парите ще са ваши. Но ако приемете да станете част от екипа ни… Е, ще кажа, само че възнаграждението за личност с вашите качества ще бъде значително. Моите работодатели смятат, че вие сте човекът, който ни трябва. Всъщност единственият подходящ.

Пенроуз гледаше изумено чека в ръката си. Не, това не беше някаква груба шега. Беше истина. Нямаше друго обяснение.

— Подходящ за какво?

О’Нийл се усмихна.

— До утре, професор Лукас — каза той, обърна се и закрачи към черния мерцедес.

След като спря видеозаписа, Бен си наля чаша „Гленморанджи“ от бара на семейство Аръндел. Значи това са враговете на Саймън, помисли си той и отпи една голяма глътка. Дамите от Женския клуб на Литъл Дентън може би представляваха по-голяма заплаха, отколкото превзетият и егоцентричен професор Лукас.

За пореден път Бен усети, че някой го наблюдава. Сведе очи и видя кучето, което го гледаше с любопитство, наострило едното си ухо.

— Знам какво се чудиш, Рошльо — изрече на глас той. — А сега накъде? Добър въпрос.

Отговорът беше ясен. Бен се втренчи в снимката на Джуд Аръндел, поставена в рамка върху рояла. Трябваше да го открие и да му разкаже за случилото се.

Телефонният бележник на семейство Аръндел бе оставен върху холната масичка. Бен разлисти страниците и забеляза, че са пълни с телефонни номера, сякаш Саймън бе съхранявал координатите на всичките си енориаши. Той видя номера на Джуд и го набра от мобилния си телефон, опитвайки се да намери подходящите думи. Как можеш да съобщиш на един напълно непознат човек, и то посред нощ, че вече няма семейство?

След второто позвъняване се включи гласова поща. Бен остави кратко съобщение, без да разкрива подробности, като помоли Джуд да се свърже с него при първа възможност. После въздъхна и се отпусна в креслото. Времето минаваше. Мозъкът му работеше трескаво, но накрая силите го напуснаха, клепачите му се затвориха и главата му клюмна на гърдите.

Събуди го силният звън на домашния телефон в другия край на стаята. Той скочи от креслото и се затича да вдигне слушалката.

— Джуд? Ти ли си?

По линията имаше шум. След кратка пауза се чу мъжки глас:

— Саймън? Тук е Уес. — Мъжът говореше с американски акцент и звучеше тревожно. Преди Бен да успее да реагира, той продължи: — Слушай, още не съм стигнал до вилата на Марта. Обаждам ти се от пътя. Те са по следите ми… По дяволите, връзката е ужасна! Ало? Чуваш ли ме?

— Саймън го няма — каза Бен.

— Кой е там? — попита рязко гласът.

— Негов приятел. — В слушалката настъпи тишина. Бен долови колебанието на мъжа и добави: — Моля ви, не затваряйте. Нека да ви помогна. Кои са „те“? Какво става?

Клик. Връзката прекъсна.

— По дяволите! — извика Бен.

След минута от вътрешността на къщата се разнесе друг телефонен звън — далечен и едва доловим. Бен изтича в коридора и се ослуша. Идваше от горния етаж. Той тръгна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Звукът се чуваше зад една от четирите лъскави бели врати след площадката.