Скот Мариани - Свещеният меч

Веднага щом отвори вратата, телефонът замлъкна. След миг Бен се озова в спалнята на Саймън и Микаела. Отново го изпълни тъга, когато зърна оправеното легло и долови аромата на фин парфюм, оставен от Микаела.

Но откъде бе дошъл продължителният звън?

Той си спомни как при пристигането им в „Старата мелница“ Саймън се бе ядосал, че си е забравил телефона в другия панталон. Бен веднага го откри, преметнат върху облегалката на един стол до гардероба. Блекбърито на Саймън се намираше в задния джоб. Той го извади и видя, че има две пропуснати съобщения в гласовата поща.

По-новото бе оставено току-що. Бен го прослуша и разпозна американския акцент на мъжа, който преди минути бе звънял на домашния телефон. Гласът му звучеше още по-уплашено.

Саймън? Тук е Уес. Какво става? Обадих се в дома ти, но ми вдигна непознат човек. Искам да се убедя, че си добре. Виж, ония типове се опитаха отново преди няколко часа. Извадих чист късмет, че се измъкнах невредим. Не знам кои са, но искат меча и няма да се спрат пред нищо. Когато пристигна във вилата на Марта и го скрия на сигурно място, ще ти позвъня пак. Пази се, приятелю, най-сериозно ти го казвам.

Бен избра номера от блекбърито, но отсреща никой не отговаряше. Прослуша съобщението още два пъти и го записа в паметта на телефона. Беше почти сигурен, че мечът, споменат от американеца, е същият от книгата на Саймън. „Свещеният меч“ не беше случайно избрана тема на научно изследване, а нещо реално, което очевидно се намираше във владение на въпросния Уес.

Може би ставаше дума за ценна историческа реликва? За церемониален предмет? Какво особено значение имаше този меч, че бе събудил интереса на толкова опасни хора?

Проектът е революционен , бе споменал Саймън в колата. Ужасяващо революционен.

Едно нещо беше ясно: какъвто и да бе мечът, Саймън и колегите му бяха попаднали в ситуация, от която не можеха да се измъкнат.

Бен премина на следващото съобщение в гласовата поща на блекбърито. Саймън вече го бе прослушал и запаметил. Беше записано на 2 декември, късно вечерта. Когато разбра от кого е, Бен се намръщи.

Саймън… Аз съм, Фабрис. Онова, за което ти разказвах… Убеден съм, че пак се случва. Тази вечер, в момента. Мисля, че ме следят. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.

Бен седна на ръба на леглото, стиснал телефона на Саймън в ръката си.

Думите, които току-що бе чул, не звучаха като предсмъртно послание на човек, готов да скочи от някой мост.

След като позвъни на Саймън и му остави съобщение, Уесли Холанд излезе от телефонната кабина и тръгна с калъфа под мишница към близката закусвалня, треперещ от нощния студ.

Той неохотно се бе разделил с Мейнард, шофьора с редките зъби от Върмонт, който бе спасил по чудо кожата му край онзи злополучен мотел няколкостотин километра по-назад. Мейнард трябваше да разтовари стока малко по-надолу по същия път, но от там щеше да завие на север към Ню Хампшър, а Уесли беше в съвсем друга посока. Малката крайпътна закусвалня му се бе сторила подходяща за кратка почивка. Така той се озова посред нощ в покрайнините на някакво затънтено градче, на което не знаеше дори името, без транспорт и отчайващо далече от крайната си цел.

Топлата закусвалня, из която се носеше апетитен аромат на храна и кафе, беше почти празна. Някакъв тип с дънково яке и мръсна бейзболна шапка дремеше в ъгъла до вратата. Отегчена келнерка подрънкваше с прибори и чинии зад тезгяха. От стената гърмеше усилен докрай телевизор. Въпреки примамливата миризма на пържен бекон Уесли нямаше апетит. Той седна в едно сепаре до прозореца и скри калъфа в краката си под масата. Избърса кондензираната влага върху стъклото и се загледа навън в нощта. Над шосето се носеха светлините на автомобил. Уесли го проследи с очи, като едва ли не очакваше да завие рязко към паркинга, а отвътре да изскочат мъжът с кафеникавия шлифер и партньорите му и да открият огън.

Но колата отмина и Уесли въздъхна облекчено.

Докато се бе возил в камиона на Мейнард, не бе спрял да се пита как неговите преследвачи са успели да го открият в мотела. Накрая бе стигнал до единствения логичен отговор.

Беше платил стаята с „Американ Експрес“. Някой имаше достъп до трансакциите и бе успял да определи безпогрешно местоположението му. Мъжът с кожения шлифер и бандата му явно бяха чакали сигнал, за да потеглят в указаната посока.

Мисълта тревожеше изключително Уесли, защото означаваше, че тези хора не са случайни. Кой разполагаше с властта и възможностите да проследи някого по плащанията с кредитната му карта? Уесли винаги бе смятал, че това е по силите само на федералните служби — ЦРУ, ФБР и други подобни. Кой, за бога, се интересуваше от него? За пореден път той се зачуди дали мечът си струва всичките страхове и неприятности. Но вече бе твърде късно да се разкайва за решението си. Трябваше да продължи напред и да се надява, че няма да го открият отново.