Марк Хименес - Отвличането

Случайност беше, че Бен Брайс и истинският баща на Джон бяха разпределени в една и съща стая в общежитието на Уест Пойнт, което бе отвело и двамата във Виетнам и в отряда за специални операции „Пепелянка“, при майор Чарлс Удроу Уокър.

Чиста случайност бе, че Бен не беше застрелял старата виетнамка край реката, което беше причинило смъртта на истинския баща на Джон и клането, което пък беше довело до военния съд, а показанията на Бен бяха послужили за осъждането на майор Уокър.

Просто съвпадение беше, че Бен и Кейт бяха осиновили Джон, което беше довело до поредица от военни бази и де­цата побойници, които го тероризираха, което пък го беше накарало да стои в стаята си пред компютъра и да разгада­ва компютърен код. Това от своя страна го беше довело до Масачусетския технологичен институт, до Министерството на правосъдието и до Елизабет.

Съвпадение беше и че един паяк беше ухапал Джуниър, което беше довело до арестуването на майор Уокър и от­вличането на Елизабет и Грейси. Това беше довело Елизабет при Джон и бе причина за бързата им сватба.

Съвпадение беше, че списание „Форчън“ е написало ста­тия за Джон Р. Брайс със семейна снимка, което беше дове­ло Джуниър и Джако на футболния мач на Грейси и до татуировката с пепелянка на видеолентата от мача.

Съвпадение беше, че Джон говореше по телефона с Лy и че Елизабет беше пристигнала в парка късно, заради проце­са, което беше завело Грейси до павилиона без родителите й и право в капана на Джуниър.

Съвпадение беше и това, че ванът на Джуниър се е нуж­даел от ремонт, което ги беше отвело до бензиностанцията на Клейтън Лий Тъкър, който беше разпознал Грейси от снимката в сайта на ФБР и се беше обадил на горещата ли- . ния. Това беше отвело Бен и Джон до Тъкър и Бонърс Фе- . ри.

Съвпадение беше, че Буба беше отишъл в кръчмата „Ръстис“, което ги беше отвело покрай капаните право в планината Ред Ридж и агент О’Брайън, който беше спасил живота на Джон, за да може той да спаси живота на Бен, който на свой ред да спаси живота на Грейси, а тя да спаси живота на президента.

Всичко беше една безкрайна поредица от съвпадения.

Това беше теорията на Джон за живота.

Тя обаче беше напълно погрешна.

Животът не беше изграден от случайности. Съвпадения нямаше. Човешките същества са нещо повече от молекули, които подскачат из живота без причина. Ние сме живи по някаква причина. Отредено ни е да се сблъскваме с опреде­лени човешки същества през живота ни, които променят смисъла и посоката му. Отредено ни е да бъдем такива, как­вито сме. На Джон Р. Брайс му беше писано да стане съп­руг на Елизабет, баща на Грейси и Сам, и син на Роджър и Мери, а сега на Бен и Кейт. Писано му беше да бъде този, който беше днес: един мъж, застанал на футболното игри­ще със семейството си.

И той се чувстваше истински добре.

Джон отново започна да крещи:

- Давай, Грейси, браво, момичето ми!

Елизабет се облегна на съпруга си и го целуна. Прошеп­на в ухото му:

- Обичам те.

Когато се беше завърнал от Айдахо, тя разбра по очите му, че е научил истината за нея и Грейси. Той обаче не беше проронил и дума. Миналата нощ, докато лежеше до него в леглото, тя понечи да заговори за това, но той беше сложил пръст на устните й.

- Не ме интересува как се е появила Грейси в живота ми - беше казал той. - Интересува ме само, че гя е част от живота ми и че си я върнахме. Миналото - твоето, моето, това на Грейси - е заровено в онази планина.

Беше казал, че никога няма да обсъждат какво й се е слу­чило преди десет години и това, което се беше случило в планината в Айдахо. Това беше зад гърба им и Елизабет Брайс най-накрая можеше да изостави миналото си. Наси­лието, което беше преживяла преди десет години, беше властвало над живота й оттогава. Но това беше приключи­ло, защото това насилие й беше дало по-добър живот - един детски живот.

И Грейси го заслужаваше.

Грейси придвижваше топката по игрището, но не успя­ваше да се съсредоточи, защото отстрани баща й се праве­ше на глупак, крещеше и викаше, и изпълняваше някакъв странен танц. Бог да го благослови, имаше чувството за ри­тъм на пън. Май беше по-добре, когато баща й беше „мно­гофункционален“ по време на мачовете й... Не, така беше по-добре. Наистина. Тя му се усмихна, докато тичаше по­край него.

Сега всичко беше различно. Всичко беше по-добре. Ро­дителите й сякаш се харесваха - никога досега не беше виж­дала майка й да целува баща й - и то на публично място! Баща й беше нов човек, зрял мъж, по-скоро мъжествен ба­ща, отколкото по-голям брат (макар да им беше обещал, че ще продължава да ги води в „Криспи Крем“ всяка събота.) Откакто се беше върнала, непрекъснато я прегръщаше.