Марк Хименес - Отвличането

- По дяволите, шефе, аз просто си седях там и изведнъж видях онази огромна експлозия. Помислих, че изригва вул­кан! Втурнах се презглава надолу. Тези мъже ме закараха до града. Ония сигурно са подочули, че ги преследваме, и са се самозапалили, самоубили са се. - Той невинно сви рамене. - Пълни откачалки, шефе.

Директорът примигна:

- Аха.

Лекарят излезе от стаята на Грейси.

- Вие ли сте директорът на ФБР? - обърна се лекарят към Станли Уайт.

- Да - отвърна той.

- Може би ще искате да чуете какво има да ви каже мо­мичето.

Последваха лекаря в стаята на Грейси.

- Какво има, Грейси? - попита Бен.

Гласът й беше тих.

- Кой ден сме днес?

- Неделята на Великден - отвърна Бен.

- Те ще убият президента.

Директорът кимна.

- Планираха да убият Маккой. Искахме да сме сигурни, че сме заловили всички играчи, но дядо ти се погрижи за то­ва.

- Има още един мъж - каза Грейси. - С червена коса и черна пушка. Той ще застреля президента Маккой в Кемп Дейвид в неделята на Великден. Днес.

Директорът обърна глава към агент О’Брайън.

- В онзи лагер нямаше никой с червена коса - каза О’Брайън.

Директорът изгледа странно Грейси.

- Откъде знаеш това?

- Видях го ~ отвърна Грейси. - В Уайоминг. Казаха, че ще го направят да изглежда, все едно са го извършили мю­сюлманите.

Директорът погледна часовника си.

- Господине...

- Да?

- Побързайте!

Директорът изхвърча от стаята, последван от другите агенти.

Шериф Джей Ди Джонсън стоеше до вратата на болнич- ната стая. Доктор Сандърс, бащата и полковникът бяха край леглото. Лекарят се обърна и тръгна към вратата. Усмихва­ше се.

- Ще се оправи - каза той и излезе.

Полковникът се наведе над леглото и целуна момичето, после отиде до шерифа. Изглеждаше малко блед, вероятно беше уморен.

- Номерът в живота, полковник, е да живееш достатъч­но дълго, та да може нещата сами да се оправят.

Полковникът се свлече на пода. Джей Ди изкрещя за док­тор Сандърс. Коленичи, разкопча якето на полковника и ви­дя окьрвавената му риза. Чу високия писък на момичето.

- Бен!

- Тичай, Грейси, тичай!

Специален агент на ФБР Джан Йоргенсон, която вече не беше на изпитателен срок, стоеше край голлинията в еди­ния край на футболното игрище и наблюдаваше как Грейси всеки момент ще вкара гол. Тя риташе топката пред себе си, гонена от другия отбор. Родителите одобрително крещяха от пейките.

- Вкарай гол, Грейси!

- Давай, Грейси, вкарай!

Изведнъж Грейси пресече игрището и се затича право към Джан; изрита топката покрай вратарката, която се хвърли да спасява, и тя влезе право в мрежата. Тълпата за­почна да аплодира. Джан заръкопляска.

Инерцията на Грейси я отведе на пет-шест метра от Джан. Тя спря и тъкмо се канеше да се обърне към игрище­то, когато очите им се срещнаха. Грейси се вгледа в нея и на лицето й се изписа объркване, сякаш се чудеше дали се по­знават. Останалите момичета наобиколиха Грейси и я из­дърпаха. По средата на игрището Грейси се обърна. Джан й направи знак с вдигнати палци.

Аз не се отказах от теб, Грейси Ан Брайс.

Не беше искала да й възлагат случая, но сега вече разби­раше, че й е било писано да дойде тук заради Грейси. Било й е писано да намери мястото си в живота. Не беше Кларис Старлинг. Беше Джан Йоргенсон и всеки момент щеше да хване самолета за Сейнт Луис, за да се присъедини към агент Девро.

Едно шестгодишно момиченце беше отвлечено от не­познат.

Родителите по ниските скамейки радостно аплодираха дъщеря му. Но никой не крещеше по-силно от Джон Брайс.

- Давай, Грейси! Ти си върхът! Страхотна си, миличка!

В момента Джон Р. Брайс имаше състояние от 3,5 мили­арда долара, но беше решил да не купува бостънския отбор „Ред Сокс“ за Сам, нито пък радиостанции за Грейси. Нито дори самолет. Той обаче беше написал чек за 10 милиона долара на съпругата на Гари Дженингс. Тя беше казала, че ще се върне с бебето в Небраска, за да живее във фермата на родителите си. Надявала се след време да се оправи. Бе­ше казала също и че се е молила за завръщането на Грейси. И Грейси се беше върнала. Тя се беше върнала и побойни­ците бяха изчезнали, а с тях си беше отишъл и Малкия Джо­ни Брайс.

Джон Р. Брайс вече беше мъж.

Различен мъж. Планината го беше променила. Там беше научил много за себе си. Беше научил много и за живота. Винаги беше защитавал теорията, че животът е просто без­крайна поредица от съвпадения, случайни събития без ни­каква връзка или значение; винаги беше смятал, че хората са като молекули, които случайно се сблъскват един с друг в атмосферата. Чиста случайност е в кого ще се сблъска­ме.