Марк Хименес - Отвличането

Ръцете на Малкия Джони Брайс трепереха. Прииска му се да се обърне и да избяга, когато чу едрият мъж да каз­ва:

- Ще те разпоря точно както виетнамците разпориха приятелчето ти Долтьн.

Джон докосна плочката с името и номера на баща си, ко­ято висеше на врата му, и точно в този момент, както щеше да осъзнае по-късно, Малкия Джони Брайс най-накрая на­мери своята мъжественост в една планина в Айдахо. Умът и тялото му се успокоиха. Страхът го напусна. Не се стра­хуваше от нищо - нито от провал, нито от куршуми, нито от смъртта. Във вените му имаше мъжественост и той я бе­ше открил, или тя него.

Стиснал пистолета с две ръце, както Бен му беше пока­зал, Джон пристъпи до прозореца и стреля. Стъклата се раз­биха. Джон продължи да натиска спусъка, докато всичко притъмня.

Джако усети как един куршум перна рамото му. Още пре­ди да се опомни, Брайс го изрита в глезените и го събори на земята. Джако падна с трясък на дървения под. Преди да успее да реагира, Брайс го ритна в челюстта и от устата му шурна кръв. Но Джако обичаше вкуса на собствената си кръв.

Не си спомняше Брайс да е бил толкова добър навремето.

Но не беше чак толкова добър. Джако се превъртя при ритника и бързо се изправи, с нож в ръка.

Мамка му, това му навя добри спомени!

Джако тръгна към Брайс, възбуден от мисълта да разпо­ри невъоръжения предател, когото беше притиснал в ъгъла. Той погледна към майора. Очите му бяха оживени, усмихваше му се.

Това е съдбата ми!

Когато отново погледна към Брайс, той видя как подло­гата на майора лети във въздуха право срещу лицето му. Джако си помисли: „Мамка му, надявам се Джуниър да я е изпразнил!“ Не беше. Джако блокира подлогата с ръце - урина и лайна се разхвърчаха по пода и по него - и в същия момент осъзна, че това е номер и че ботушът на Брайс ле­ти към него и той не може да блокира удара. Петата на бо­туша се заби в средата на гърдите му и сто и двайсет кило­грамовото му тяло се удари в стената на хижата. Мамка му! Джако се изненада от острата болка, която внезапно стегна гърдите му. Много пъти беше получавал удари в гърдите и гърба, но никога не беше изпитвал подобна болка. Мамка му! Той изчакваше болката да отмине, но тя не минаваше. Напротив, усилваше се и се стрелна към лявата му ръка; дясната изпусна ножа и притисна гърдите му. В този мо­мент той разбра: получаваше инфаркт! Какъв момент да получиш инфаркт! Тогава осъзна истината: Бен Брайс не беше неговата съдба; той беше съдбата на Бен Брайс.

Свлече се на колене, като се опитваше да си поеме въз­дух. Погледна към Брайс с желанието да го напсува, но ня­маше достатъчно сили да изрече думите. Хвърли последен поглед към майора; очите му бяха разширени, той не може­ше да повярва на това, което вижда. Главата на Джако олек­на и изведнъж му се зави свят. Светлината се замъгли. За първи път в живота си Джако остана без сили, не можеше дори да стои прав. Падна по лице върху дървения под. Очи­те му различиха един ботуш само на няколко сантиметра от него. Чу гласа на Бен Брайс.

- Кой казва, че старите войници не умират?

Последната мисъл, преди животъг да изтече от него на пода на хижата в Северно Айдахо и капитан Джак Одел Смит от Хенриета, Оклахома да се срещне със Създателя си, беше:

О, това е много смешно.

Отвън Джон се опита да стане. Потръпна от болка. Има­ше чувството, че някой го е ударил по главата с тиган. Претърколи се, за да се изправи и - Мамка му! - озова се лице в лице с друг мъж, който лежеше до него с празни отворени очи. Джон беше вцепенен от грозотата на лицето му и от брадвата, забита в главата му.

- Добре ли си?

Джон погледна нагоре и видя агент О’Брайън.

- Да, благодаря.

- Къде е полковникът?

- Вътре... по дяволите!

Джон се изправи и се запрепъва към хижата и към спал­нята, агент О’Брайън го следваше плътно. Едрият мъж бе­ше проснат по лице на пода. Бен се беше навел над него, подпрял ръце на коленете си.

- Бен, добре ли си?

Бен се изправи, сякаш изгонваше болка.

- Да. Вие, момчета, ранени ли сте?

- He - отвърна Джон. Посочи леглото. - Кой е този?

- Майор Чарлс Удроу Уокър - отговори Бен.

- Мислех, че е мъртъв.

- Скоро ще бъде.

Бен се обърна към агент О’Брайън:

- Колко застреля?

- Двама.

Бен кимна.

- Значи остава само Джуниър.

- Русият тип?

- Да.

- Той изчезна с един бял ван - отвърна агент О’Брайън. - Стрелях по него четири пъти, но май не го уцелих.

- Той каза, че никога няма да я намерим.