Адам Блейк - Децата на Юда

— Да. Нещо такова. Ако беше свободна, щях да те помоля да поемеш малко работа. Много поверителна и добре платена. За сегашния ми работодател.

Кенеди се поколеба. Беше адски лицемерно и абсурдно да се отметне така безсрамно и бързо, но наистина се нуждаеше от пари. А още повече се нуждаеше от нещо, което да я държи вън от апартамента, докато реши как да постъпи с Изи.

— И кой е сегашният ти работодател, професоре?

Той й каза и веждите й се повдигнаха изненадано. Определено беше стъпка нагоре от градските мръсници.

— Веднага ще дойда — заяви тя.

Големият двор на Британския музей бе като галерия от шепоти, усилваща околните звуци така, че Кенеди се чувстваше буквално обвита от разговорите на хората наоколо. В същото време близките звуци достигаха до нея приглушени и изкривени. Акустиката определено бе странна.

Или пък тя просто мразеше Големия двор, защото когато идваше тук с баща си като малка, това си беше истински открит, изпълнен с въздух двор. Спомняше си как държеше здраво ръката на баща си, когато той я поведе по осветения от слънцето двор към катедралата от миналото — място, където бе оживен, щастлив и у дома си, където като по чудо имаше нещо, което желаеше да сподели с нея.

Сега Големият двор имаше покрив от блестящи стъклени ромбове, които гледаха към читалнята и галерията. Светлината в просторното, но закрито място бе сива като зимен следобед. Беше впечатляващ успех на инженерството, но й се струваше, че в него има нещо извратено. Защо да криеш небето, а после да правиш фалшиво небе?

Кенеди се настани в едно от трите кафенета и започна да брои ромбовете, докато чака Гасан. Познавайки го добре, тя се бе облякла официално в светлосин костюм с панталон и сиви ботуши и бе прибрала рошавата си руса коса в спретнато кокче. Редът и официалността бяха на челно място в списъка от добродетели на Емил Гасан.

Видя го отдалеч как си пробива път през огромното пространство с деловото достойнство на оберкелнер. Беше облечен много по-добре от келнер обаче. Синият му костюм с жилетка с отличителните шевове на Енцо Товаре на джоба изглеждаше нов и безсрамно скъп. Гасан й протегна ръка още преди да стигне до нея.

— Хедър, чудесно е, че дойде. Страшно се радвам да те видя отново.

Изглеждаше искрен и тя се почувства обезоръжена от сияйната му усмивка. Протегна му ръка и той я разтърси енергично.

— Професоре — каза тя, после се предаде. — Емил. Мина доста време. Нямах представа, че работиш в Лондон.

Той повдигна рамене объркано.

— И аз нямах. До миналата седмица. Бях си още в Сейнт Андрюс и преподавах история на Ранното средновековие. Но бях издирен от работодателя.

— И започна работа само след седмица?

Кенеди демонстрира силното учудване, което той очевидно очакваше от нея.

— След един ден! От борда на музея ми се обадиха и попитаха дали искам да отговарям за колекцията в склада. Е, не ми се обадиха директно. Звънна ми Мерилин Милтън от „Валидъс Тръст“, независима група, която спонсорира проучванията ми през последните две години. Спонсор е и на Британския музей и Британската библиотека. Знаеш ли, че те са били една и съща институция до преместването на библиотеката през 1997 година?

Кенеди сви рамене. Не бе убедена дали го знае, или не, но не искаше да забавя Гасан с излишни обяснения.

— Както и да е — продължи той, — мястото се освободило по трагична причина. Предишният титуляр, Каръл Лиополд, получила инсулт. Мерилин се свърза с мен и ми предложи да кандидатствам, като ми обеща да уведоми комитета за назначенията, че съм одобрен от „Валидъс“. Канех се да откажа. Нали разбираш, напускането ми по средата на семестъра причинява доста неудобства. Но в крайна сметка, бордът на музея толкова държеше да ме вземе, че сключи отделна сделка с университета. Назначиха преподавател, който да ме замени, докато… не, не, не ставай.

Кенеди се бе надигнала със знак, че ще отиде да вземе кафе и за двама им. Ужасно й се искаше да прекъсне словоизлиянията му. Но Гасан отхвърли любезното й предложение. Забърза към щанда и когато се върна, на таблата му имаше две парчета морковена торта и две кафета. Очевидно той гледаше на срещата им като на празненство и тя щеше да го остави да се наприказва, преди да й обясни защо я бе повикал тук.

— Е — каза Кенеди, — значи отговаряш за… какво точно беше?

— Колекцията на склад.

— И какво е това?

— Всичко — щастливо отговори той. — Е, почти всичко. По-точно всичко, което не е по рафтовете. Както можеш да предположиш, музейната колекция е огромна. Онази част от нея, която е на разположение на обществеността, представлява приблизително един процент от всичко.