Адам Блейк - Децата на Юда

— Колелата започват да се въртят — каза Шеколни.

— А крилата да пляскат — отвърна Бер Лусим.

— Амин.

Бер Лусим направи знак да запалят огъня.

Когато подкараха напред, старата къща гореше. Не като главня, а като фар в старите времена, разположен на хълм, за да предупреди спящите жители за предстояща криза.

Но никой нямаше да го разтълкува по този начин, помисли си Бер Лусим. Предупреждението щеше да остане незабелязано, докато не стане прекалено късно.

В този величествен момент го осени мисъл. В по-младите му години, когато устремът му понякога надвиваше над вниманието, той си бе спечелил името Дявола. А сега вече беше нещо много повече.

Когато паднеше капакът на ада и всички демони се вдигнеха изведнъж, вероятно хората щяха да запомнят иронията.

Хедър Кенеди, бившата сержант детектив Кенеди 4031 от лондонската полиция, отдел „Тежка и организирана престъпност“, сега без ранг, излезе от фоайето на Лондон Бридж 32, сградата, позната още като „Шард“ 1 1 Парче стъкло (англ.) — днешното име на 72-етажен небостъргач в Лондон, наричан преди Лондон Бридж Тауър. — Б.ред. , в ярката слънчева светлина. Тръгна бързо надолу по стълбите, но след като слезе, застана по средата на тротоара, несигурна как да действа нататък и бутана от минувачите.

Дясната ръка я болеше.

Дясната ръка я болеше, защото кокалчетата й кървяха.

Кокалчетата й кървяха, защото ги бе разранила в челюстта на мъжа, който допреди пет минути бе неин работодател.

Това бе уравнение, което все още не можеше да реши.

Кенеди бе раздразнена и доста изненадана от невъздържаното си избухване. При нормални обстоятелства, ако клиентът направеше сексистка забележка или се опиташе да я опипа, или дори се усъмнеше в професионалните й способности, тя се справяше с положението спокойно и опитно и се измъкваше без проблеми. В никакъв случай и при никакви обстоятелства не би го ударила.

Но дори не можеше да си спомни последния път, когато се бе чувствала нормално.

Разтривайки предпазливо наранената си ръка, тя се вля в солидния поток минувачи и туристи. Искаше да се прибере у дома и да накисне дланта си в студена вода. Искаше и сериозно, силно питие, последвано от още по-силно. Единственият проблем с това бе Изи. Не беше сигурна колко още може да се срине денят й, без да падне на дъното. Нито пък какви може да са последствията, ако влезе неочаквано при Изи по средата на работния й ден и без предупреждение. Последния път, когато това се случи…

Кенеди се помъчи да отклони мисли от тази посока, но не и преди да види отново образа, който се опитваше да избегне, и да изпита познатите чувства: горчива ярост, подсилена от ужасяваща празнота като евтино уиски върху лед.

Затова не се прибра у дома, а влезе в бар — невзрачно място от голяма верига с пресилено весело име, украсено с бурета, и си поръча уиски. Отпиваше мрачно и се чудеше какво ще последва. Работата в „Сандхърст Балантайн“ трябваше да е началото на нещо хубаво, но да удариш жестоко шефа си значително намалява шансовете той да те препоръча на приятелите си. И ето я тук, без никакви клиенти, с празен тефтер за ангажименти и изневеряваща приятелка. Бъдещето изглеждаше страхотно.

Великолепната фигура на Кенеди и дългата й руса коса привличаха вниманието на другите пиещи през деня. Или това просто бе обичайният интерес към жена в униформа. Нейната бе изключително строга — полицейски син гащеризон и черни войнишки обувки, но за някои мъже самото наличие на униформа бе достатъчно. Тя тъкмо довършваше уискито си, когато телефонът й звънна.

Кенеди го извади бързо, изпълнена с внезапна надежда: понякога се отваря врата точно когато друга се затвори.

Но се обаждаше Емил Гасан. Той беше историк в шотландски университет, с когото се бе запознала при стар случай — единствената тема, по което би разговарял с нея. Кенеди отхвърли обаждането и метна телефона обратно в чантата си.

Зачуди се дали да прекара деня в скитане из Лондон: да посети галерия или да отиде на кино. Но това бе абсурдно. Не бягаше от училище, а бе останала без работа и нямаше смисъл да отлага. Изпъна рамене и се отправи към вкъщи.

Домът й се намираше в Пимлико — кратко пътуване в претъпканото метро, но после — дълга разходка по Воксхол Бридж Роуд. Достатъчно дълга, за да й даде възможност да преразгледа по-раншния си реторичен въпрос, докато стигне до апартамента си. Къде точно е дъното напоследък? И наистина ли иска да узнае?