Адам Блейк - Децата на Юда

— Не мога да го направя, Ръш.

— Не можеш?

— Няма да го направя. Повярвай ми, за теб е много по-добре да не знаеш. Да не се доближаваш до тази история.

— Какво означава това? — попита той.

Кенеди се опита да подбере думите си грижливо, но сякаш бе оглупяла и с вързан език.

— Това е от онези неща… веднъж узнаеш ли за него, не можеш просто да се оттеглиш. Има последици.

По лицето му пролича, че бе издрънкала дивотия.

— Готов съм да рискувам — отвърна той.

— Не — възрази Кенеди. — Слушай, Ръш, чувствам, че ти дължа нещо. Но не обяснение, а предупреждение. Попита ме дали знам кой е Алекс Уелс.

— Знаеш ли?

— Познавам… семейството му. Срещала съм ги преди и знам какви са. Ще търсят отмъщение за онова, което се случи с него. Срещу всеки, който се намираше в стаята, веднага щом узнаят кой точно е бил там. Така че най-разумното е да изчезнеш колкото се може по-далеч от Райгейт Хаус за известно време и да изчакаш суматохата да утихне.

— Наистина ли мислиш, че ако държат да ме намерят, няма да продължат да ме търсят?

Мамка му! Добър въпрос.

— Не — призна тя. — Ще продължат да те търсят.

— Точно така. А ти самата ще се върнеш там утре сутринта и ще възобновиш разследването, нали? Не съм малоумен, Хедър. Поне не съм толкова тъп, колкото изглеждам. Знам, че има още неща, които не си разбрала. Въпроси, на които трябва да се отговори.

Сърцето на Кенеди се сви.

— Ръш, въпросите са единственото, с което разполагам — каза тя, а гласът й прозвуча раздразнено. — Тези хора проникнаха в пещерата на Аладин и откраднаха една-единствена книга. Или пък не са я откраднали. Може само да са проникнали и да са я изгорили. Можеш ли да обясниш това? Защото аз не мога. И това е дори преди да стигнем до онази част, където позволих Емил Гасан, когото смятам за приятел, да бъде намушкан, може би смъртоносно, пред очите ми. Да, все още съм натоварена с работата. Но твоите задължения се различават от моите.

— Нямах предвид това — възрази Ръш.

— Така ли? Какво тогава имаше предвид?

— Защо Уелс бе още там? Откраднал е или е унищожил книгата преди три седмици. Ако работата е била свършена, можеше просто да изчезне.

— Е, и?

— Значи работата не е била свършена. Върнал се е, за да я довърши, а каквато и да е била, си е струвала риска да се мотае наоколо по време на следствието.

Кенеди бе стигнала до същия извод, но не желаеше да води този разговор с Ръш. Просто искаше той да разбере колко близо стои до ръба на пропастта и да прояви разум да тръгне в обратната посока.

— Предстои ли ти ваканция? — попита тя.

— Ваканция? — презрително попита Ръш. — Още не ми е свършил изпитателният срок. Аз съм прост работник.

— Тогава подходи небрежно — посъветва го Кенеди. — Не отивай на работа утре. Ако те уволнят, просто си тръгни. Млад си. Ще намериш нещо друго. Стой далеч от Райгейт Хаус. А ако някой те попита какво е станало днес, не отговаряй.

— Ами ако ме разпитват ченгетата? — саркастично отвърна Ръш.

— Ако са ченгетата, направи се на луд. Не помниш, не си видял, никой не ти е разказал нищо. Ти си прост работник.

— Приемаш много неща за дадени.

— Какво например?

— Например че смъртта означава за мен същото, което и за теб.

— Смъртта означава едно и също за всекиго — остро реагира Кенеди. — Означава, че сърцето ти спира, мозъкът ти угасва, а хората започват да те наричат „трупа“. Няма хубава смърт, Ръш. Просто някои са по-лоши от останалите.

Ръш потупа халбата си с пръст и се загледа в нея.

— Най-добрият ми приятел загина в битка с ножове в училище — каза той с почти небрежен тон. — Намушкаха го. А първото ми гадже се самоуби с приспивателни, защото вторият й баща я изнасили. Изпрати ми съобщение, за да се сбогуваме, а аз не успях да стигна там навреме. Сигурно е знаела, че няма да успея, но все пак ми написа съобщението. Още го пазя. Хвърлих се върху мръсника и едва не го убих, но когато го стоварих на земята, открих, че не мога да го направя. Предполагам, че просто не съм склонен към убийства.

— По време на интервюто ти за работа стана ли дума за някое от тези неща? — лаконично попита Кенеди.

Той сви рамене.

— Беше много отдавна.

Тя въздъхна.

— Добре, разбирам. Казваш ми, че знаеш за лошото и мрака в света на възрастните. Може и да е така. Ако си убеден, че искаш истината, ще ти я кажа.

— Искам я — светкавично отговори той.

И тя му разказа цялата история. Или поне онази част, която можеше да сподели.

Започна със смъртта на Крис Харпър, партньора си, който кървя в ръцете й, след като бе намушкан от един от отровните ножове на Предвестниците. Трудно й бе да говори със спокоен глас. Макар да бяха минали три години, все още я болеше.