Адам Блейк - Децата на Юда

— Беше… трудно е да се обясни, Изи. Но съм добре. Съвсем. Той се самоуби.

— Какво?

— Самоуби се. Човекът, проникнал в склада на музея. Заловихме го, но той се самоуби.

— Мили боже!

Дългата тишина от другата страна на линията показа колко учудена е Изи. Мълчанието не беше типично за нея.

— И всичко свърши? — накрая попита тя.

— Тази част свърши.

— Значи е безопасно да си събера багажа и…

— Не, не е. Дай ми още няколко дни.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Не мога да издържа повече от два дни. Проклетата вещица Каролин ме гледа мръсно всеки път, когато изтърся лоша дума.

— Добре.

— А знаеш колко лоши думи използвам.

— Добре, Изи.

— Не, бебчо. Не е добре. Никак. Казваш ми, че си добре, но не звучиш така, а и знам как премълчаваш проблемите си. Платих доста, за да го разбера. Само кажи и веднага идвам.

— Не, Изи. Остани там, където си. Ще ти звънна утре.

— Добре, добре. Хедър?

— Да?

— Обади ми се утре.

— Ще се обадя.

— Обещай.

— Обещавам.

— Знаеш ли, някои хора смятат мръсните разговори по телефона за полезни. Ако се нуждаеш от професионалните ми услуги…

— О, за бога! До утре, Изи.

Кенеди затвори, още по-неспокойна и изнервена от преди. Изи й липсваше. Все още негодуваше срещу нея, но и се страхуваше за приятелката си. Не искаше да я види никога вече, но копнееше да са заедно в момента.

А после идваше Племето на Юда, което все още й се струваше пълно безумие. Нямаше никакво обяснение.

Най-сетне лекарите и сестрите приключиха с подлудяващите си грижи и неохотно се съгласиха да изпишат Кенеди на нейна отговорност.

Преди да си тръгне, тя разпита за останалите. Гасан и Торндайк бяха в безсъзнание. Единият бе стабилен, а за другия нямаше да има новини преди следващата сутрин. Ръш беше изписан преди няколко часа.

Но не бе отишъл далеч. Чакаше Кенеди на улицата до входа, облегнат на табелата, която й показа, че се намира в университетската болница на улица „Юстън“. Дори не се беше сетила да попита, а ако някой й бе казал, явно не го беше разбрала.

Ръш изглеждаше измъчен и изтощен от умора. Дясната страна на лицето му бе подута, а очите му — почти затворени.

— Искам да поговорим за това — каза той.

— Тази вечер ли? — учуди се Кенеди.

— Да.

— Не може ли да почака?

Ръш сви рамене в жест, който обхващаше нараняването му, нейното, болницата и цялата откачена история.

— Ами ти ми кажи.

Кенеди се поколеба. Знаеше, че ще отговори само на няколко от безбройните му въпроси. Но се налагаше да признае, че той има право да зададе много повече. Погледна часовника си. Беше девет и половина вечерта. Учудващо рано.

— Добре — кимна тя. — Да поговорим.

Хванаха такси и потеглиха към кръчма на улица „Сейнт Мартин“. Можеха да стигнат дотам и пеша, но присъствието на шофьора ограничаваше разговора и осигури на Кенеди време да обмисли какво точно да сподели с Ръш.

Младежът се опита да плати пиенето, но тя го отпрати да намери места, взе халба бира за него и уиски с лед за себе си и го потърси с поглед. Беше избрал ъглова маса и седеше с лице към вратата. Ръцете му трепереха, когато хвана халбата и изпи половината на екс. Насиненото му лице привличаше любопитните погледи на околните посетители на заведението.

— Как си? — попита го Кенеди.

Ръш поклати глава. Вероятно и той самият не беше наясно как се чувства.

— Ти предвиди действията му — каза той. — Или поне някои от тях. Знаеше какво ще направи.

— Нямах представа докъде ще стигне.

Ръш отпи отново и остави почти празната халба на масата.

— Но знаеше, че е опасен. И че има оръжие. Задвижи се към алармата още преди той да извади ножовете. Затова си мисля, че би могла да ми обясниш какво, по дяволите, видях днес. Защото в момента имам чувството, че се давя. Не разбирам какво ми се случи. Едва не умрях. Струва ми се, че от небето падна метеор и ме фрасна по главата. Или нещо подобно. А не виждам смисъла, нали разбираш?

Кенеди завъртя чашата си, но не изпита желание да отпие. Стомахът й бе свит като юмрук.

— В лек шок си — каза тя. — Вероятно не трябва да се връщаш на работа. Ако бях на твое място, щях да си взема няколко почивни дни. Това, което преживя, не е в обичайните ти задължения.

Той се вторачи в нея изумен и недоволен.

— Ти така ли ще постъпиш? Ще си вземеш ли почивка?

— Не — призна Кенеди.

— Не. Защото зад всичко това има нещо много по-сериозно, нали?

— Да.

Ръш ококори здравото си око.

— Знаех си. Разбрах го по лицето ти. Искам да ми разкажеш за това.