Адам Блейк - Децата на Юда

— Лио — каза тя.

Очите му примигнаха и се обърнаха към нея. Тилмън се опита да проговори и накрая издаде звук, сякаш искаше да произнесе името й.

— Хе…

Секунда по-късно:

— … дър.

Куутма реши да не губи време.

— Както пожела, Диема — каза той, като й махна. — Моля те, действай.

Диема пристъпи напред.

— Намерихме базата на Бер Лусим под хълма Гелерт — съобщи тя на Тилмън. — Но той ни избяга. Смятаме, че се стреми да осъществи последното пророчество от книгата на Толър. Затова трябва да отидем да го спрем. Целта ни е същата, както през цялото време — да спасим живота на един милион хора. Успеем ли, всичко, което се случи, ще бъде оправдано.

Тонът на гласа й бе странен. А също и думите й, помисли си Кенеди. Звучеше, сякаш защитава каузата си, а не провежда разпит.

Тилмън кимна и преглътна, преди да се опита да проговори отново.

— Островът — каза той.

Диема кимна.

— Островът, даден за остров. Всички мислихме за това. Ако имаш някаква идея, ако някой от вас има идея, вероятно това е последната ни възможност да решим проблема.

Никой не отговори. Диема изгледа всички поред.

— Моля ви — отчаяно каза тя. — Каквото и да е. Не става дума за чувствата ни и дали се доверяваме един на друг, или не. Помислете за хората, които скоро ще умрат.

Нахир се намръщи и поклати глава. Очевидно мислеше, че тази сцена е под достойнството му.

— Имало е договори — обади се Ръш неохотно.

Диема се завъртя към него.

— Продължавай.

— През седемнайсети век. Понякога държавите търгували собствеността си върху колониите, за да предотвратят война или да си разделят печалбите след такава. Намерих цял куп договори.

Диема все още го гледаше с очакване. Също и Куутма. Ръш сви рамене.

— Не мисля, че мога да си спомня.

— Опитай — нареди му Диема.

Той се намръщи и се вторачи в пода.

— Островите на подправките — започна. — Западното крайбрежие на… мисля, че беше Индия. Дадени на Англия през 1660 година. Това е подходящото време за Толър, но не е имало размяна. Имам предвид, не били дадени за остров, а били част от зестра. Когато Катарина де Браганса се омъжила за Чарлс II.

— Вероятно тогава не са те — отбеляза Диема. — Какво друго?

Ръш се замисли.

— Азорските острови непрестанно били разменяни между Испания и Португалия през шестнайсети и седемнайсети век. Също и архипелагът Мадейра. Има куп договори, в които са си разменяли контрола над един или друг остров, изоставяли крепости, наемали земя и т.н. Може да се каже, че всеки от тези острови е бил даван за друг остров в даден момент.

— Там няма достатъчно хора — обади се Кенеди, припомнила си бележките на Жил Бушар. — Дори сега населението на Мадейра не надвишава четвърт милион. А Азорските острови са още по-малки.

— Добре — кимна Ръш. — Остров Ран в Индонезия. Великобритания го дала на холандците през 1667 година и получила Манхатън. Тогава Ню Амстердам станал Ню Йорк. Мартиника също е възможна. Била френска, английска, после отново френска. И все по времето на Толър. Гренада. Французите изкарали туземното население оттам през 1640 година, което отново е подходящо за Толър, и го забутали на по-малките острови в Гренадините. И пак можеш да кажеш, че остров е даден за остров. Има и други, но не мога да си спомня подробностите. Аруба подхожда, също и Тасмания. Абел Тасман доставял продукти на кораба си в Будапеща по време, когато Толър може още да е бил там.

Ръш поклати глава.

— Истината е, че можеш да си избереш всеки остров, който искаш. Навремето големите европейски сили са имали много колонии за размяна. Няма как да стигнем до отговора по този начин.

Всички се замислиха мълчаливо. Диема отпусна ръце настрани, после сви юмруци. Внезапно в ума на Кенеди проблесна образ: Алекс Уелс в залата за конференции в Райгейт Хаус в мига преди да се впусне в насилие.

— Манхатън — обади се Тилмън.

У Предвестниците настъпи някаква промяна. Опитаха се да я скрият и тя изчезна бързо — страховитият им самоконтрол се погрижи за това, но за миг изглеждаха по същия начин, както когато Диема бе отправила забележката си за Господ.

— Защо? — попита Куутма.

Тилмън се вторачи в него.

— Защото „Скоростен превоз“ имаха пратки за Манхатън.

— Разполагаме с тази информация — обади се Нахир. — От компютрите, които Бер Лусим остави зад себе си. Компанията наистина е имала пратка за Манхатън, но не оръжия, а хранителни продукти.

— Манхатън — промърмори отново Тилмън, този път с по-немощен глас.