Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Към кое?

— Кулата над портата, онова голямо квадратно нещо.

— Ясно!

— Тръгвай!

И тя тръгна. Той я последва след трийсетина секунди, като тичаше приведен.

Стигнаха старата кула и спряха. Дворът зад нея изглеждаше празен, потънал в мрак. Нищо не помръдваше. Някъде отдалеч долетя приглушеното тракане на колелата на преминаващ влак.

— Може би Драбек ни е пратил за зелен хайвер — предположи Пеги. — И само си губим времето.

— Притесняваш ли се?

— Чувствам се малко като престъпничка.

— Чак престъпничка едва ли. По-скоро нарушителка или бракониерка.

Изчакаха минута-две, за да успокоят дишането си.

— А сега какво следва? — попита Пеги.

— Пак ще тичаме — отвърна Холидей. — Към втората кула пред рова. Там ще минем по моста и ще влезем в цитаделата.

— Този път ти си първи — каза Пеги. — Ще дадем път на възрастта пред красотата.

— Както кажеш — съгласи се Холидей, направи няколко крачки, заобиколи кулата и надзърна към вътрешния двор. На броени метри от него се издигаха каменните руини, останали от резиденцията, която господарят на замъка използвал в мирни дни. Отвъд нея забеляза кръгла купчина камъни, най-вероятно от стар кладенец, а зад него — на десетина метра встрани — се издигаше централната кула, чиито двайсет и пет метрови стени се бяха извисили към нощното небе.

Останалата част от двора бе обрасла с трева и плевели. Нямаше и следа от пазач или случаен посетител. По земята не се виждаше нито едно боклуче, фас или кутийка от бира. Явно Келерман управляваше имението с желязна ръка. Холидей пое дълбоко въздух, изпусна го бавно, после хукна през двора и не спря, докато не се озова на сигурно място в сянката на портата на централната кула. След секунди Пеги дотича при него с дългите си крака, преметнала чантата си през рамо.

— Добре — каза тя. — А сега накъде?

Холидей погледна нагоре. Видя редицата дупки, пробити в каменния навес над портата. Дупки убийци, използвани за изливането на врящо масло върху обсадилите кулата врагове.

Тесен насип от пръст прекосяваше защитния ров. Преди векове подвижният мост бил изработен от дърво, а ровът бил пълен с вода и забити в дъното му остри колове — средновековна версия на съвременните противотанкови заграждения със задача да възпрепятстват придвижването на обсадни машини или сапьори, които да подкопаят и минират стените.

Холидей се зачуди кой ли е бил тук преди тях. Подобни места бяха наситени с история, те бяха самата история, окъпани в кръв, разрушени и в крайна сметка забравени. Кои ли рицари в железни доспехи бяха преминали през тази порта, кои ли принцове и крале?

— Историкът в теб май заговори — подкачи го Пеги, усмихвайки се в мрака.

— О, я млъкни! — скастри я шеговито той и се усмихна. — Познаваш ме прекалено добре. Да тръгваме.

Претичаха по тесния насип. Защитният ров се бе превърнал в плитка канавка, обрасла с трева и плевели. Добраха се до сводестия вход на кулата и се скриха под него. Разбира се, че всеки замък имаше своите отличителни характеристики, но като цяло архитектурата бе предвидима, подчинена на един и същи модел, като бургерите на „Макдоналдс“, които са едни и същи независимо дали си ги поръчваш в Нашвил, или в Новгород. Миналото лято Холидей бе завел група курсанти на посещение на разменни начала в Русия и наистина бе изял един „Биг Мак“ в Новгород, така че знаеше какво говори.

Централната кула би трябвало да се издига пет етажа над земята. Складове, административен етаж, някакъв вариант на графската резиденция, жилищен етаж и оръжейна. Над тях трябваше да има дървен покрив, покрит с каменни плочи, както и открита платформа за стрелците с лък. Трябваше да има и гардероби, както днес се наричаха шкафовете за дрехи, а през Средновековието — тоалетните, разположени на всеки етаж, изнесени леко навън от стените на кулата и изпразващи съдържанието си право в рова.

Под партерното ниво трябваше да има килии, използвани някога за затворници, а под тях се намираха кладенецът и водохранилището, използвани за запълване на защитния ров. Кулите се проектираха така, че водохранилището или цистерната да улавя дъждовната вода, което предоставяше на защитниците допълнителен източник на вода за готвене и чистене. Всичко бе замислено изключително ефективно, така че кулата да е в състояние да води самостоятелна отбрана, в случай че защитната стена на замъка бъде пробита. Отделните етажи бяха свързани посредством вити стълби, разположени между външната и вътрешната стена на кулата. Ако Драбек им бе казал истината, за да достигнат целта си, трябваше да се спуснат по една от старите стълби, които водеха надолу към килиите и водохранилището.