Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Значи има място, което е посветил на паметта на своя баща — притисна го Пеги.

Драбек сведе поглед към празната си чаша, сви устни, после каза бавно:

— Ja.

Холидей улови погледа на Пеги и потърка палец и показалец. Тя кимна, бръкна в чантата си и извади бледозелена банкнота от сто евро.

Сгъна я на две и я плъзна по масата, като побутна лекичко чашата на Драбек. Старецът се поколеба за секунда, после пръстите му придърпаха лекичко банкнотата до ръба на масата и тя изчезна в джоба му.

— Къде? — попита Пеги настойчиво.

Отново колебание и отново продължило не повече от секунда. После Драбек облиза устни и заговори:

— Има едно място…

— Трябваше да вземем пистолет — каза Пеги.

Двамата с Холидей лежаха досами ръба на стръмния склон, надвесен над замъка Келерман, който се издигаше насред широката поляна в равнината. С помощта на току-що закупения бинокъл Холидей успя да различи характерния розов блясък на газоразрядните живачни лампи с високо налягане; да, дори в пълен мрак замъкът щеше да грее ярко осветен като за холивудска премиера.

— Оръжията са глупаво нещо — каза Холидей и свали бинокъла. — Някой може да те простреля само защото си въоръжен.

— Странно разсъждение от един стар войник.

— Войникът никога няма да стане стар, ако надценява силата на огневата мощ — отвърна той. — Не бива да носиш оръжие, освен ако не си готов да убиеш някого, а точно в този момент нямам желание да убивам никого.

Пеги се намръщи.

— Док, не съм първокурсничка в Уест Пойнт! Не ми изнасяй лекции! Просто реших, че не би било зле да разполагаме с някакво оръжие, в случай че този тип Келерман е отговорен за убийството на професор Кар-Харис и опожаряването на дома на дядо.

— Не може да сме сигурни в това — възрази Холидей.

— Но изглежда логично. В противен случай нямаше да сме тук.

— Изказването на предположения, които не са подкрепени от доказателства, е причина, довела до избухването на много войни — каза Холидей. — Повтарям, пистолетът е лоша идея.

— Пак говориш назидателно, Док.

— Професионална деформация.

Той отново огледа територията на замъка. Нищо не помръдваше. Преди около час бе минал един микробус, за да докара новата смяна охранители. Осем въоръжени униформени мъже, всичките високи, здрави, млади и определено с арийска външност. Явно Аксел Келерман не бе сред работодателите, които вярват в равните възможности. Осмината мъже от предната смяна се качиха в микробуса и той замина.

Двайсетина минути по-късно се появи висок тъмнокос мъж, облечен в скъп костюм, със зелена тиролска шапка, украсена с четчица от свинска четина. Качи се в голям черен мерцедес седан и се отправи към Фридрихсхафен. Възможно бе това да е самият Аксел Келерман, но Холидей не беше сигурен.

Паркингът пред замъка беше празен.

Холидей насочи бинокъла наляво. В далечния край на склона, на разстояние около двеста метра, скрити донякъде зад борова горичка, се издигаха руините на стария замък. В спускащия се мрак очертанията му наподобяваха праисторически мегалити. Скалната издатина, върху която се издигаше замъкът, бе оградена с автентичната защитна стена, или поне с това, което бе останало от нея: четириметрова купчина ронещи се камъни и хоросан.

Отвъд стената се издигаше цитаделата с форма на огромен зъб, каменната крепост, разположена някога в сърцето на замъка, защитена от ров и подвижен мост, последният защитен рубеж на старите графове Келерман-Пинцгау.

Пеги извади от чантата си лъскав фотоапарат с размерите на цигарена кутия и направи няколко бързи снимки на руините.

— Какво правиш? — попита Холидей.

— Панорамни снимки.

— Ние сме нарушители, навлезли незаконно в частна собственост, не снимаме документален филм.

— Нарушители, бракониери, кинаджии, кой го е грижа? Правя си снимки и нищо повече, Док!

Обърна фотоапарата към Док и натисна копчето.

— Светкавицата не е включена — каза той. — Нищо няма да се получи.

— Глупости! — възрази Пеги. — Това нещо прави снимки и на лунна светлина. Добре дошъл в ерата на цифровите технологии, старче!

Холидей вдигна отново бинокъла и го насочи към замъка. Отново никакво движение. Единственият звук, който долавяше, бе лекият повей на топлия вятър, долитащ откъм гората.

— Добре — тихо каза той. — Задачата е ясна. Вървим приведени, така че силуетите ни да не се очертават на хоризонта; не искаме някой пазач, излязъл навън да изпуши една цигара, да ни забележи. Вървим към барбикана.