Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Търся Рудолф Драбек — отвърна тя. Това име й бе съобщено от стария носач на гарата.

— Какво искате от Руди — предпазливо попита сервитьорката.

Пеги извади червеникавокафява банкнота от петдесет евро, остави я на масата и каза:

— Местен колорит.

— Was? — не разбра сервитьорката.

— Информация — обясни й Пеги.

Сервитьорката ги изгледа преценяващо, после им обърна гръб, отиде до бара и каза нещо на мъжа, който се беше привел над бирата си. Той се обърна и погледна Холидей и Пеги. Пеги му кимна, вдигна банкнотата и я размаха във въздуха.

Беловласият старец взе халбата си и прекоси салона, за да дойде при тях. Когато мина покрай масата на японците, те леко се отдръпнаха. Старецът застана край масата им, отпи голяма глътка бира и зачака, без да откъсва помътнелия си поглед от парите в ръката на Пеги.

— Ja? — попита той. Имаше дрезгав глас, натежал вероятно от прекалено многото алкохол, изпит в продължение на прекалено много години.

— Sprechen Sie Englisch?

— Разбира се — отвърна той, при което се олюля лекичко, след което изсумтя. — Че нали днес всички говорят английски? Аз поназнайвам и руски. Даже малко италиански. — И сви рамене.

— Защо не седнете, господин Драбек? — покани го Холидей.

— Господин Драбек беше онази свиня баща ми, учителят, който преподаваше на отвратителните rotznasigen хлапета. Наричайте ме Руди — каза старецът горчиво. — Така правят всички. — Сви рамене и седна.

Холидей го огледа набързо. Беше нисък и пълен, с неподстригана посивяла брада с черни косъмчета тук-там. Косата му бе несресана и немита, достатъчно олисяла на темето, че да разкрие розовата му кожа. Лицето му бе кръгло, бузите увиснали, а воднистите му сини очи изглеждаха помътнели зад очилата с пластмасова рамка.

Подобният му на луковица нос бе осеян със спукани капиляри, а лицето му бе червендалесто, като лице на човек, който страда от прекалено високо кръвно налягане. Беше облечен в измачкан стар костюм, кафяв на цвят, протрит от носене. Бялата му риза бе прана сигурно хиляда пъти, а яката й бе посивяла безвъзвратно. Отблизо се долавяше мирис на цигари и пържен лук. Изглеждаше прехвърлил осемдесетте, което означаваше, че по време на войната е бил на двайсет или там някъде.

Сервитьорката се появи отново, за да поднесе на Пеги и Холидей бирата във високи стъклени чаши.

— Една и за него, ако обичате — каза Пеги, като повдигна своята бира и кимна към стареца.

— Nein — отвърна бързо Драбек и заговори на сервитьорката на немски. — Kulmbacher Eisbock. Ein Masskrug, bitte, und ein Betonbuddel Steinhäger.

— Моля? — попита Пеги. Гимназиалните й познания по немски се ограничаваха със Sprechen Sie Englisch?

— Ein Masskrug е литър — обясни сервитьорката с усмивка. — Steinhäger е марка джин. Иска цяла бутилка.

— Цяла бутилка?

— Така казва — отвърна сервитьорката.

— Und ein Strammer Max — добави старецът и намигна усърдно.

Пеги се обърна към сервитьорката.

— Сега иска сандвич. Leberkäse, мисля, че го наричате свински дроб със сирене, едно пържено яйце отгоре, а хлябът да е леко препечен.

Пеги впери поглед в Драбек.

Той сви рамене и се усмихна. Зъбите му бяха ситни, пожълтели, неравни.

— Добре — каза Пеги. Сервитьорката отнесе поръчката, а тя се обърна към Драбек. — Отдавна ли живеете във Фридрихсхафен?

Старецът не откъсваше поглед от банкнотата от петдесет евро на масата пред Пеги. Тя я плъзна към него. Той я сграбчи и бързо я пъхна в провисналия джоб на сакото си. Пресуши халбата си и я остави встрани, за да сложи ръцете си върху масата. Пръстите му бяха дълги и изненадващо тънки и деликатни. Вените му изпъкваха като червеи, скрили се под сбръчкана кожа. Ноктите бяха му начупени и напукани, дебели и жълти, почернели от мръсотия отдолу.

— Стари ръце — каза той.

Пеги си замълча. Старецът продължи да се взира тъжно в ръцете си.

— Стари — повтори той.

— Изглеждат така, сякаш някога сте свирили на пиано — намеси се Холидей.

— На цигулка — промърмори Драбек. — Едно време свирех на цигулка… във Виена… преди много години. Във Wiener Symphoniker, Виенския симфоничен оркестър.

— Били сте цигулар? — учуди се Пеги. Нямаше представа къде ще ги отведе тази насока на разговора.

— Бях момче, много млад. Учих в Universität für Musik and darstellende Kunst Wien, музикалното училище на Виена, да? Имах работа, свирех в Symphoniker, което беше детската ми мечта. После дойде Аншлусът и всички се превърнахме в нацисти, независимо дали това ни харесваше, или не.

— Това трябва да е било през 1938 година — каза Холидей. Ставаше въпрос за относително мирното анексиране на Австрия от страна на Хитлер.