Ричард Касл - Адска жега

— Там има някой!

Баркли не се поколеба и хукна нагоре по улицата, а образът се тресеше, сякаш той бягаше от земетресение. В далечината гласовете им се сляха:

— Улицата… камера… стой!

Но Алън Баркли не спря. В последния кадър камерата полетя към седалката на колата му и се претърколи на пода. После гумите изсвистяха и операторът избяга. Онази нощ се беше измъкнал с тайната, която щеше да крие с години, до деня, когато капитан Монтроуз отново обиколи местопрестъплението, а един стар пазач му разказа за мъжа, когото видял да тича с камера в ръце.

Когато лампите светнаха, Филис Ярбъро се взираше в Хийт.

— Ето го доказателството, заместник-комисар Ярбъро. Доказателството, че сте изчакали две години, докато нещата се успокоят, за да си отмъстите. Доказателството, че сте подкупили онези ченгета и през всичките тези години заедно сте укривали станалото. Това е само предположение, но смятам, че освен това сте се възползвали от задълженията си на технически гуру, за да наблюдавате дали по случая има развитие. Разбрали сте, че Монтроуз отново го проучва и че аз съм изтеглила файла на Хъдълстън. Хакнахте електронната поща на Джеймисън Руук и писахте на онази репортерка, за да ме отстранят, когато се оказах твърде близо до истината… след като вашите момчета не успяха да ме убият. — Хийт повдигна рамене. — Тази част няма нужда от доказателства. Знаете ли, не съм забравила, че когато се запознахме, си говорихме за отмъщението и справедливостта. Помните ли, че ми казахте, че сте си уредили сметките? Мисля, току-що потвърдихме това.

— Бъди проклета.

За Филис Ярбъро в стаята като че нямаше никой друг освен нея и Ники. Възмущението бе отнесло всичко друго, оставяйки единствено болката и дълбоката, все още отворена десетгодишна рана. Лицето й беше спокойно, но по бузите й струяха сълзи.

— Точно ти би трябвало най-добре да знаеш какво е да си жертва, Ники.

Хийт усети собствената си болка, която не я напускаше ден след ден.

— Знам, Филис — тихо каза тя. — Точно затова те пращам в затвора.

За пръв път от седмица насам блестящото изгряващо слънце стопли Манхатън, озарявайки ослепително синьото небе. Лъчите му се отразяваха в хиляди значки, от които гърдите, които ги носеха, обърнати към катедралата на Пето авеню, искряха като безценно съкровище, изпъстрено с диаманти. Пазителите на реда от Нюйоркската полиция, пристанищната служба и целия щат стояха рамо до рамо, изпълвайки и тротоара, и улицата, толкова многобройни, че скриваха и паветата, и прозорците, и стените.

Когато на стълбите се появи детектив Ники Хийт, понесла предния ъгъл на ковчега, пред „Сейнт Джон“ не се виждаше нищо друго освен море от сини униформи и бели ръкавици, вдигнати за салют. Една самотна гайда поде първите тържествени, но и щастливи тонове на „О, благодат!“ и скоро към нея се присъединиха останалите гайди и тъпани на Изумруденото общество.

Единственото нещо, което й липсваше тази сутрин, беше Джеймисън Руук. Докато наблюдаваше величественото зрелище, Ники можеше само да си представя как би го уловил и обезсмъртил за вечни времена.

Тя и останалите, които носеха ковчега, включително Роули, Очоа и Еди Хоторн, слязоха бавно, понесли падналия командир под традиционния флаг на бели и зелени ивици. Щом го оставиха в катафалката, Хийт, Роули, Очоа и Хоторн пресякоха улицата, за да се присъединят към останалите следователи, облечени в бежови шинели. Ники избра мястото до Фелър, който на инат бе станал от инвалидната количка в знак на респект.

Кметът, комисарят и останалите големи клечки слязоха на тротоара и останаха неподвижни — някои отдадоха чест, а други сложиха ръце на сърцата си, за да почетат останките на капитан Монтроуз на погребалната церемония с почести, издействана от Ники.

След заключителния куплет на „О, благодат!“ елитната мотоциклетна бригада оформи ескорт пред катафалката, а оркестърът се нареди в две колони зад нея. Барабаните започнаха приглушено да отброяват мрачния си ритъм, мотоциклетите бавно потеглиха, а катафалката ги последва.

Тогава Ники ги чу — дрезгавото бръмчене първо напомняше на гайдите, но постепенно се усили толкова, че циментовите каньони на града се разтресоха и всички насочиха погледи нагоре, където четири полицейски хеликоптера се издигнаха над Пето авеню, заемайки формация „изчезнал човек“.

Щом изчезнаха, тя отново се съсредоточи върху катафалката и поздрави своя капитан, ментор и приятел. Докато минаваше покрай важните гости, комисарят хвана погледа й и одобрително й кимна. Поне така й се стори през мъглата от сълзи.