Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Не и без причина — отвърнах. — Така че или ми дай такава, или се обърни и целуни пода… Веднага! Направи го!

— Знаеш, че съм възпитан човек, Крос, но да ти го начукам.

В следващия миг той се обърна твърде бързо с парче стъкло в ръка, което мълниеносно се стрелна към мен. Усетих как мускулът на глезена ми се разкъса и коляното ми се огъна. Свлякох се на земята, преди да разбера какво става.

А Кайл скочи на крака.

Тръгна към изхода, препъвайки се — и може би точно това спаси живота му. Единственият изстрел, който успях да възпроизведа, разби на парчета плъзгащата се врата вместо главата му секунди преди той да скочи от терасата и да изчезне навън.

Добрах се до плажа и стрелях веднъж във въздуха. Всички, които все още не правеха път на Кайл, започнаха да се разпръскват в различни посоки. Походката му бе много нестабилна. Може би имаше мозъчно сътресение, но и моето коляно не ми помагаше особено. За пръв път през, живота си участвах в подобно преследване.

Някои хора пищяха, други дърпаха децата си от водата. После Кайл се наведе и грабна от пясъка малко момченце на не повече от две или три години, преди майка му да се е добрала до него.

Жената хукна след тях, но Кайл притисна момчето към тялото си като щит.

— Назад! — изкрещя той. — Назад или ще…

— Вземи мен! — Майката падна на колене, неспособна нито да продължи напред, нито да се върне назад. — Вземи мен вместо него!

— Кайл, остави го!

Той се обърна да ме погледне, а аз бях достатъчно близо да видя, че очите му отново излъчваха спокойствие. Вече разполагаше с разменната монета, от която се нуждаеше, и го знаеше много добре.

— Ти дойде тук заради мен, а не заради това момче — казах. — Пусни го! Вземи мен.

Горкото момченце хлипаше и протягаше ръчички към майка си, но Кайл го вдигна малко по-високо и го стисна още по-силно.

— Първо трябва да ми върнеш пистолета — нареди той.

— Без повече приказки. Просто остави оръжието на земята и отстъпи назад. Три. Две…

— Добре. — Започнах бавно да се навеждам. Кракът ме болеше ужасно и вече едва го движех. — Оставям го.

Ала не можех да доверя това дете на честната дума на Кайл. Налагаше се да рискувам — друг избор нямах. В последната секунда, преди да оставя пистолета, обърнах дулото и стрелях ниско. Момчето не беше достатъчно голямо, за да покрие Кайл от глава до пети. Изстрелът ми улучи врага малко под коляното.

Той изрева като диво животно. Момченцето тупна на пясъка и запълзя към майка си. Кайл се опита да се задържи прав на единия си здрав крак, но опитите му приключиха, когато прострелях и него.

Той се просна по гръб на пясъка и започна да се гърчи от болка. Краката му изглеждаха като кървава пихтия, но усещането беше страхотно. Особено много ми хареса това, че го прострелях със собственото му оръжие.

Тогава видях Бри — тичаше към нас с двама униформени полицаи. Тя им посочи Кайл и тръгна право към мен.

— Божичко! — Тя ме прегърна през кръста, за да поеме част от тежестта ми и да облекчи ранения ми крак. — Добре ли си?

Кимнах.

— Той ще има нужда от линейка.

— Вече пътува насам — каза единият от полицаите.

Кайл лежеше със затворени очи, но ги отвори, когато сянката ми падна над лицето му.

— Всичко свърши, Кайл — заявих. — Този път завинаги.

— Дефинирай „свърши“ — изхриптя той. Дишаше трудно и трепереше от болка. — Мислиш, че си спечелил ли?

— Не става въпрос за победа — казах. — Имам предвид, че те пращам зад решетките, за да те лиша завинаги от възможността да нараниш, когото и да било.

Той се опита да се усмихне.

— Веднъж вече го направи, но това не ми попречи — подразни ме той.

— Е, нали знаеш какво казват хората: единственото по-лошо нещо от това да влезеш в затвора, е да излезеш и да се върнеш обратно — отвърнах. — Освен ако не е просто крилата фраза.

Може би за пръв път, откакто познавах Кайл Крейг, видях нещо като страх в очите му. Продължи само секунда, после изчезна и той отново доби обичайния си самонадеян маниер.

— Нищо не е свършило! — изръмжа той, но вече му бях обърнал гръб.

Линейката тъкмо пристигаше, а аз исках да предупредя медицинския екип.

— Първо се погрижете за него — посъветвах ги, — но трябва да бъдете много внимателни. Този човек е изключително опасен.

— Оставете това на нас, сър — каза единият от полицаите. — Сега искам да предадете това оръжие.

Подадох му го — малко неохотно, — а Бри ме настани на един шезлонг, откъдето можех да наблюдавам развитието на нещата. Междувременно донесе някаква хавлия и я пристегна около крака ми.