Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Господи, не. Това не се случваше наистина.

Бяхме оставили собствените си оръжия във Вашингтон, можеше да се каже, нарочно. Сега това ми изглеждаше като ужасна грешка. Налагаше се да импровизирам. Но как? Какво да използвам като оръжие?

Започнах да шепна бързо и тихо на Бри, докато те прекосяваха плажната ивица. Нямаше време за обмисляне на възможности. Разполагах само с инстинкта си, както и с мъничко време за бърза молитва, че ще се справим с това.

— Здрасти, тате! — извика Али от стълбите на терасата. Опита се да хукне към нас, но Сийгъл-Кайл го хвана за ръката. Не можех да направя нищо друго, освен да остана на мястото си.

Джени профуча покрай тях.

— Можеш ли да повярваш, че господин Сийгъл също почива тук? — каза тя и ме целуна по бузата. — Представяш ли си какво съвпадение?

— Невероятно — отвърнах. Нито тя, нито Али забелязаха колко глухо звучи гласът ми.

— Съжалявам, че се натрапвам така — рече Кайл в ролята на Макс. Гледаше ме ухилен, предизвикваше ме с очи, явно искаше да предприема нещо. А гласът му… не беше на Кайл, но всъщност бе точно на Кайл. Как съм могъл да не забележа приликите досега? Удивително е как мозъкът се доверява на онова, което виждат очите — или не виждат.

— Няма проблем — казах. Поддържах представлението заради децата и отстъпих няколко крачки навътре. — Влизайте. Бри си взема душ, но след малко ще дойде.

Кайл сложи ръка върху рамото на Али и стомахът ми се преобърна.

— Защо не отидеш да я извикаш? — предложи той, без да сваля усмивката от лицето си. — Аз ще чакам тук с децата. Сигурен съм, че ще й бъде приятно да ме види. Какво съвпадение. Не е ли странно?

Помежду ни премина нещо като електрически заряд. Нещо, което много наподобяваше омраза.

— Бри? — извиках аз и бавно тръгнах към банята, без да изпускам Кайл от погледа си. — Можеш ли да излезеш?

Открехнах вратата и надникнах вътре. Ври изхлузи тениската си и пъхна глава под течащата вода, докато се гледахме безпомощно един друг.

— Секунда само! — извика в отговор тя.

Обърнах се отново към Кайл, който все още се подпираше на Али.

Джени седеше на ръба на неоправеното легло, но вече ме гледаше настойчиво. Според мен започваше да усеща, че нещо не е наред.

— Ей сега ще излезе — обясних аз възможно най-спокойно.

— Добре — отвърна Кайл. — Искам да заведа всички ви на разходка с кола. Деца, готови ли сте за приключения?

— Разбира се! — възкликна Али. Джени замълча. През цялото това време Кайл държеше хавлията преметната през дясната си ръка, за да крие оръжието си.

Бри влезе в стаята — боса и облечена в един от хотелските халати за баня. На пръв поглед изобщо не личеше, че е уплашена и напрегната точно колкото мен.

— Макс, радвам се да те видя — каза тя и протегна ръка към него.

— Аз се радвам да те видя много повече — отвърна той, без да крие задоволството си.

Ала когато се здрависаха, Бри бръкна със свободната си ръка в джоба на халата си, измъкна оттам малък метален флакон — лак за коса от безплатния комплект в банята — и напръска очите на Кайл. Той изпищя от болка, а Бри се възползва от момента и заби коляно в слабините му.

В същото време аз грабнах стъклената гарафа от барплота, където я бях оставил предварително. Прекосих стаята с три бързи скока и замахнах с всичка сила. Стоварих тежкия съд върху носа и челюстта на Кайл и той се свлече на пода. Навсякъде се разхвърчаха парчета стъкло.

Али изпищя, ала нямаше време да го успокояваме или да му обясняваме какво се случва. Бри го грабна с една ръка, сякаш бе лек като перце, улови Джени за лакътя и ги изведе от стаята.

А аз се хвърлих върху Кайл с цялата си тежест.

Кайл замахна с юмрук и ме удари право в челюстта. Главата ми изтръпна от болка, но нямаше как да му отвърна. Едната ми ръка притискаше китката му, а другата — оръжието, което криеше под хавлията.

Вместо това го ударих силно с глава по кървящата рана. Това бе достатъчно, за да измъкна оръжието му. „Берета“, девет милиметра. Пистолетът на Макс Сийгъл.

Претърколих се назад, скочих на крака и насочих оръжието между очите му, които той бясно търкаше в опит да ме види.

— Обърни се! — извиках. — Легни по очи с ръцете встрани от тялото!

Кайл се усмихна. Очите му бяха кървавочервени и от тях бликаха сълзи, ала аз бях сигурен, че вече отново ме виждаше.

— Каква ирония — каза. — Онази вечер в колата можех да се закълна, че ме лъжеше, но ти наистина не можеш да натиснеш този спусък, нали?