Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— А това е Стаята с терасата — каза тя.

Просторната зала с месингови полилеи и паркет на пода водеше към вътрешен двор, опасан с балдахини. Отвъд него се простираха зелени морави и гледка към Кингъл Вали. Не твърде занемарени. Всъщност красиви. И аристократични.

Госпожица Бенто надникна в кожената си папка.

Свободна е на единадесети август, на двадесет и пети и… следващата година, разбира се. Какъв брой гости предвиждате?

Двамата с Бри се спогледахме. Изглеждаше странно, но наистина не бяхме обсъждали чак такива подробности. Знаехме, че искаме да е в тесен кръг. Всичко това беше ново за нас.

— Още не сме сигурни — каза Бри и жената почти незабележимо присви устни. — Но определено искаме церемонията и празненството да са на едно място. Бихме желали всичко да е сравнително семпло.

— Разбира се — каза тя. Имах чувството, че виждам как доларчетата в очите й се смаляват. — Е, защо не огледате наоколо още малко… Аз ще съм в кабинета си, ако имате някакви въпроси.

Щом останахме сами, двамата с Бри излязохме навън, за да видим терасата. Бе разкошен пролетен ден, в който изобщо не беше трудно да си представиш сватба.

— Някакви въпроси? — попита Бри.

— Да. — Взех ръката й и я придърпах към себе си. — Тук ли ще бъде първият ни танц?

Тя веднага започна да се полюшва, а аз изтананиках няколко такта от Гершуин в ухото й. Не, не, не могат да ми го отнемат…

— Знаеш ли какво? — внезапно се обади Бри. — Това място е просто разкошно. Обожавам го.

— Значи е решено — казах.

— Аз мисля, че не трябва да го резервираме.

Спрях да танцувам и я погледнах.

— Нямам желание да прекарам следващите няколко месеца в умуване какъв цвят да бъдат поканите или кой до кого ще е седнал — обясни тя. — Такива са чуждите сватби, не моята. Не нашата. Просто искам да се омъжа за теб. Като например веднага.

— Веднага? — ококорих се аз. — Веднага като… сега, в този момент ?

Тя се засмя и се повдигна на пръсти, за да ме целуне.

Не точно сега, но скоро. След като Деймън се прибере у дома след края на учебната година. Как мислиш?

Нямах нужда да мисля. Исках тази сватба да бъде точно такава, каквато искаше Бри — шикозно имение или Вашингтонският градски съвет, за мен нямаше значение.

— След като Деймън се прибере у дома, тогава съгласих се и запечатах споразумението ни с още една целувка. — Още един въпрос: смяташ ли, че бихме могли да се измъкнем незабелязано през задния вход, или трябва да кажем на Мими?

Задният двор изглеждаше прекрасно благодарение на усилията на хората около нас. Сампсън, Били и децата бяха сложили малки бели лампички в клоните на дърветата, навсякъде имаше свещи. Из въздуха се носеше джазова музика, а на тревата бяха подредени дузина столове с високи облегалки за близките и приятелите, които бяхме поканили в последния момент.

Децата стояха прави за церемонията — Али държеше пръстените; Джени грееше в красивата бяла рокля, която й позволихме да си избере; и Деймън, който изглеждаше като по-висока и много по-уверена и по-осъзната версия на хлапето, което бяхме оставили в „Къшинг“ миналата есен.

Бри, естествено, изглеждаше зашеметяващо в изчистена бяла рокля без презрамки. Семпла и перфектна в моите очи. Двете с Джени имаха еднакви бели цветя в косите си, а Нана седеше гордо на първата редица с хибискус зад ухото и блясък в очите, какъвто не бях виждал у нея от няколко години.

Точно в шест и половина нашият пастор от „Сейнт Антъни“ — Джери О’Конър — кимна на Нана, че е време да започнем церемонията. Нана имаше молба за днес — да сложи началото на венчавката по неин си начин.

— Аз вярвам в брака — каза тя пред всички присъстващи. В гласа й вече се усещаше приповдигната нотка. — И по-точно аз вярвам в този брак. — Тя се приближи до мен и Бри и взе ръцете ни в своите. — Вие, двамата, не сте ме молили за това, но тази вечер аз ви давам един на друг и за мен е чест да го направя. Бри, аз нямах шанса да познавам родителите ти — бог да даде мир на душите им, — но вярвам, че те биха били доволни да видят, че се омъжваш за внука ми. Този мъж е добър човек — каза тя и очите й се насълзиха. — Той ми е едничък и не бих го поделила с лека ръка. А ти — обърна се тя към мен, — ти просто удари джакпота, господине.

— Няма нужда да ми го казваш — отвърнах.

— Не, няма, но това спирало ли ме е някога? Тази жена е изпълнена с любов, Алекс. Виждам го на лицето й, когато те гледа. Виждам го, когато гледа децата. Виждам го дори когато гледа към мен, старата бъбривка. Аз никога не съм познавала жена с по-щедър дух. А вие? — обърна се тя към всички присъстващи, които отговориха с решително „Не!“, а някои от тях с „Не, госпожо!“ — Точно така — каза тя и насочи костеливия си пръст към мен. — Така че внимавай да не се изложиш! — Тя се върна обратно на мястото си, докато всички останали продължаваха да се смеят, мнозина от нас и през сълзи. Само няколко думи, но те сякаш казваха всичко, и то много красиво. — Изцяло ваши са, пасторе — рече тя.