Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Вярно е — съгласи се Крос. — Но важи повече за Бюрото, отколкото за полицията.

— Имам предвид навсякъде — каза Кайл. — Корумпираният конгресмен. Алчният губернатор, този кучи син, който не се насища и с десет милиона. Терористични клетки, дявол ги взел. Каква е разликата? Те са наоколо, всичките, точно под носовете ни, съседи са ни. Сякаш преди света е бил черно-бял, а сега, ако притвориш очи, навсякъде е просто сиво.

Алекс го гледаше втренчено. Право в очите. Дали пък най-сетне не започваше да схваща?

— Макс, за Стивън Хенеси ли говориш? Или от свое име?

— Охо — отвърна Кайл-Макс и размаха пръст срещу него. — Изобщо не усетих кога си сменил професията, д-р Крос.

Алекс се разсмя от сърце. Беше страхотно, наистина. Кайл бе успял да накара Крос да намрази Макс Сийгъл, а сега с няколко ловки маневри Кайл бе на път да превърне Алекс в истински почитател на умния, но омразен агент.

Кой знае — както е тръгнало, Сийгъл току-виж се докопал до покана за семейна вечеря или нещо подобно. Но тогава се случи нещо, което дори Кайл не очакваше.

Куршум проби предното стъкло.

Двамата със Сийгъл едновременно се озовахме на тротоара и приклекнахме зад вратите си. Чух как още един куршум улучи решетката. Следващият удари злокобно вратата на Сийгъл.

— Макс?

— Добре съм. Не съм ранен.

— Откъде идват?

Вече стисках оръжието си в ръка, но дори не знаех накъде да го насоча. С другата набирах 911, докато трескаво оглеждах околните сгради.

— Една от тези двете — каза Макс и посочи към „Мидлендс“ и към тази от северната й страна.

Погледнах отново към апартамента на Хенеси — затворените прозорци все още тъмнееха. Ала той си падаше по покриви, нали така?

— Ало? Там ли сте? — чу се глас от телефона ми. — Тук е Деветстотин и единайсет. Чувате ли ме?

— Обажда се детектив Крос от Вашингтонската полиция. Имаме действащ стрелец на 12 — 21, Дванайсета улица, северозапад. Искам незабавно подкрепление, всички налични екипи!

Поредните изстрели взривиха последователно саксия и прозорец от втория етаж, точно зад мен. От вътрешността на апартамента се разнесе писък.

— Полиция! — извиках. — Залегнете!

Десетина души все още тичаха по тротоара в търсене на прикритие, а нямаше никакъв начин да спрем прииждащите нови пешеходци.

— Трябва да направим нещо. Не можем просто да стоим тук. Някой може да бъде застрелян всеки момент — каза Макс.

Погледнах към него през шофьорската седалка.

— Ако използва оптика, а ние се движим бързо, може и да не успее да ни проследи.

— Поне не и двамата едновременно — мрачно заяви той. — Ти тръгни към „Мидлендс“. Аз ще взема съседната.

Това бе абсолютно извън протокола. Трябваше да изчакаме подкрепление, но вероятността за косвени жертви нарастваше с всяка изминала минута и не искахме да го отлагаме.

Без да обели и дума повече, Макс излезе от прикритието си и хукна през улицата. Смелостта му ме изненада.

Преброих до три, за да увелича дистанцията помежду ни, и се затичах с наведена глава. Някъде зад мен се строши още един прозорец, но аз почти не обърнах внимание. Точно в момента цялото ми внимание бе съсредоточено в усилието да се добера до входната врата на сградата, а после и до покрива, с надеждата да открия Хенеси.

Щом влязох в сградата, хукнах по стълбите — десет етажа до покрива, но аз бях в доста добра форма. Адреналинът също си свърши работата.

Няколко минути по-късно излязох на покрива на „Мидлендс“. Изпитах странното усещане за дежавю — чувствах се почти като предишната нощ в музея.

Размахах пистолета си наляво и надясно. Нищо. Зад вратата също нямаше никого.

Бях дошъл тук през някакъв склад и стените му блокираха видимостта към онази част на сградата, която гледаше към Дванайсета улица. Оттам би трябвало да стреля Хенеси, ако изобщо се намираше в тази сграда.

В далечината се чуваше вой на сирени. Надявах се, че се движеха в посока към мен.

Опрях гръб до стената и бавно започнах да се движа към ъгъла с насочено напред оръжие.

Макар и слабо осветен, покривът от страната на улицата изглеждаше пуст. В единия край имаше два сгъваеми градински стола и съборен метален варел.

Ала от Хенеси нямаше и следа.

Приближих се до ръба и погледнах надолу. Улицата беше спокойна. Ако изключим колата на Бюрото с отворените й врати и купчинка строшени стъкла на земята, нямаше никакви други индикации за случилото се преди малко.