Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

До най-крайния от тях забелязах някаква сянка — раница или просто торба с боклук — и я посочих на полицая до мен. Дори не знаех името му.

Тръгнахме бавно нататък с фенери в ръце и приведени ниско за всеки случай.

Щом стигнахме достатъчно близо, забелязах човешка фигура. Стоеше на колене с лице към „Харман“ и не помръдваше.

Вдигнах пистолета си и го насочих към него.

— Полиция! Не мърдай! — Прицелих се ниско, към краката, ала нямаше нужда, както се оказа. Веднага щом другият полицай насочи към него лъча от фенера си, видяхме ясно тъмната дупка, зейнала на тила му, измита от обилния дъжд. Тялото му бе заклещено в ъгъла на ниската стена, опасваща целия покрив, и затова стоеше изправено.

Още щом го видях, разпознах в него Мич Тали. Краката ми внезапно омекнаха като желе. Това ми подейства като шок, наистина. Мич Тали бе мъртъв? Но как?

— Исусе! — Единият от патрулните полицаи се наведе, за да го огледа по-добре. — Какво е това, 9-милиметров?

— Съобщете веднага за случая — казах му. — Обявете за издирване Стивън Хенеси, известен още като Дени Хумболт. Едва ли е стигнал далеч. Аз ще уведомя Пъркинс. Трябва да блокираме района — веднага. Всяка секунда е ценна.

Ако инстинктът не ме лъжеше, Хенеси току-що бе разбил снайперисткия екип на Патриотите поради някаква лична причина.

Ако аз бях на негово място, бих избягал начаса. Вече щях да съм напуснал Вашингтон и не бих се върнал за нищо на света.

Но аз не бях Хенеси, нали?

Дени обикаляше с колата часове наред. Придържаше се в северна посока и спря на две различни дрогерии в Мериленд. Купи си бейзболна шапка, комплект за бръснене, чифт очила за четене с малък диоптър и кутия боя за коса в кестеняв цвят. Това би трябвало да свърши работа.

След още едно спиране, за да използва тоалетната на бензиностанция „Суноко“ в Чеви Чейс, той тръгна обратно към града. Паркира на „Лоугън Съркъл“ и извървя пеша двете пресечки до „Върмонт авеню“, където го чакаше познатата черна „Таун Кар“.

Когато Дени седна на задната седалка, Закари го дари с необичайна за него усмивка.

— Я се виж — каза. — Напълно готов да потънеш в мрака. Обзалагам се, че и в това те бива.

— Няма значение — отвърна Дени. — Да приключваме с тази работа, за да мога да потъна в мрака, както казваш.

— Ако може да се вярва на новинарските емисии, явно всичко е протекло добре.

— Точно така.

Закари не помръдна от мястото си.

— Не споменават нищо за съучастник обаче. Нито дума за Мич.

— Не се изненадвам — каза Дени. — Главният разследващ, Крос, не обича да разгласява информация. Повярвай ми, погрижил съм се. Честно казано, вече не ми се говори за Мич. Той се справи отлично със своята част от работата.

Човекът за свръзка се вгледа в лицето на Дени малко по-дълго от обичайното. После протегна ръка към предната седалка и взе брезентовата торба от шофьора. Този път тежеше както обикновено, ала Дени я отвори и погледна вътре за всеки случай.

Закари се облегна назад и сякаш леко се отпусна.

— Нека те питам нещо, Дени. Какво смяташ да правиш с всичките тези пари? Освен купуването на ново име, разбира се.

Дени учтиво върна усмивката.

— За начало ще ги прибера на сигурно място — отговори той и пъхна торбата под якето си, сякаш за да илюстрира думите си. — А после…

Дени не довърши изречението. Валтерът произведе изстрел директно от джоба му и улучи шофьора в задната част на главата. По предното стъкло плисна струя кръв и сиво вещество.

Вторият изстрел беше предназначен за Закари, пронизвайки претенциозните очила с рогови рамки. Той дори не успя да протегне ръка към вратата. Всичко приключи за секунди — двата най-удовлетворяващи изстрела в живота на Дени.

Само че не на Дени , разбира се. Вече не. Още едно приятно усещане. Да остави всичко това зад гърба си.

Ала нямаше време за празнуване. Още преди да е утихнало ехото от изстрелите, той излезе на тротоара и продължи онова, което умееше най-добре. Да се движи напред.

През двадесет и четирите часа след убийствата пред „Харман“ се проведоха масирани действия, каквито рядко се предприемаха във Вашингтон. Нашият Команден информационен център провеждаше пътни проверки през цялата нощ; Отрядът за бързо реагиране изпрати два екипа на улицата; Отделът за наркотици и специални разследвания получи нареждане да отложи маловажните си случаи — и всичко това само от страна на Вашингтонската полиция.