Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Тази вечер мишените са две — каза Дени с преднамерено спокоен тон. — Всеки момент по цялата улица ще започнат да паркират коли.

Мич плъзна поглед по тротоара, за да се запознае с обстановката пред театъра.

— Ти спомена, че тези двама негодници са съдии, нали така?

— Точно така — отвърна Дени. — Две от най-властните гадини в страната.

Какво са направили?

— Знаеш ли какво е съдебен активист?

— Не съвсем. Какво е?

— Нека просто кажем, че добрите стари Съединени американски щати са по-добре без тях — каза Дени. — Аз ще ти ги посоча, ти ще ги очистиш, Мичи, но това трябва да стане много бързо. Трябва да си готов, разбра ли? Раз, два — и после веднага изчезваме.

Мич зае позиция както обикновено, ала ъгълчетата на устата му се повдигнаха почти незабележимо. Далечно подобие на дяволитата усмивка, която Дени отдавна не беше виждал на лицето му.

— Не се тревожи, Дени — каза. — Ще ги очистя.

В седем и половина „Еф стрийт“ изглеждаше като дълга колона от черни автомобили.

Събитието тази вечер се наричаше „Воля на Хълма“ — ежегодна кампания за набиране на средства в полза на обучението по изкуства във Вашингтон. Две дузини главни действащи лица бяха готови за вътрешно представление на „Дванайсета нощ“ от Шекспир пред публика от себеподобни — конгресмени, сенатори, сътрудници и вероятно половината от „Кей стрийт“.

Дени наблюдаваше улицата през бинокъла си.

— Изобилие от лисици в кокошарника тази вечер, не мислиш ли?

— Предполагам — отвърна Мич. — Аз мислех, че ще има стълпотворение от известни хора, а не разпознавам никого.

— Е, ти също си много известен напоследък, но никой не знае как точно изглеждаш — каза Дени.

Мич се усмихна.

— Така е, прав си. Печелиш точка.

Рам Емануел и съпругата му тъкмо пристигаха. Лидерът на малцинството в Камарата на представителите и временният президент на Сената се бяха появили заедно преди минута за крайно необходимата обща снимка насред напрегната законодателна сесия.

Всеки излизаше от колата си, пресичаше червените плочки на тротоара — може би шест крачки, не повече — и се озоваваше под стъклената козирка пред главния вход на театъра.

Най-после, в осем без десет, Дени забеляза онзи, когото търсеше. До тротоара спря къса лимузина „Мерцедес“.

Шофьорът излезе, заобиколи автомобила, за да отвори вратата, и почитаемата Корнелия Съмърс се появи в полезрението.

— Ето, Мич, на десет часа. Дълга синя рокля, излиза от мерцедеса.

Точно зад нея се изправи съдия Джордж Понти. Двамата се спряха точно колкото трябваше, за да помахат самоуверено на журналистите и зяпачите, събрани зад полицейските заграждения на тротоара. Дори от разстояние Дени забеляза, че двамата се чувстваха неловко в тази обстановка.

— Номер две е с прошарената коса и смокинга.

Мич вече бе заел поза.

— Видях ги.

— Готов ли е стрелецът?

Съмърс хвана Понти под ръка и двамата се обърнаха, за да тръгнат към входа, от който ги деляха само няколко крачки.

— Готов е — отвърна Мич.

— Стреляй.

Пушката издаде познатото остро пукане, когато куршумът премина през заглушителя със скорост деветстотин метра в секунда. В практически същия момент Корнелия Съмърс се свлече на земята с малко червено петно точно над лявото си ухо.

Съдия Понти залитна, когато тя се изплъзна от ръката му, и по тази причина вторият изстрел пропусна мишената. Стъклената врата на около три метра разстояние от главата на мъжа се разби на милион късчета.

— Хайде пак — каза Дени. — Сега!

Съдията от Върховния съд тъкмо се бе обърнал към колата. Вече посягаше с една ръка към вратата.

— Хайде, Мичи, направи го!

— Държа го под прицел — каза Мич.

Последва още едно остро пукане. Този път Понти се срути на земята и по цялата улица пред „Харман“ настъпи тотален хаос.

Дени наблюдаваше улицата, докато Мич разглобяваше оборудването. Вече валеше силно, но това не пречеше на стотините хора в елегантно вечерно облекло да търчат нагоре-надолу по улицата като обезумели хлебарки.

— Какво става, Дени? — Мич вече бе опаковал оптиката, пушката и стойката.

Дени го повика с жест при себе си.

— Ела тук. Трябва да го видиш. Това е твое дело. Просто удивително!

Мич се поколеба, но когато Дени отново му махна с ръка, той остави нещата си на земята и изтича, приведен, до ръба на покрива. После погледна надолу към собственото си творение.