Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Мъжът го зашлеви през лицето с всичка сила.

— Не искам да слушам тъпите ти лекции, професоре. Искам да знам защо убиваш тези момчета точно по този начин. Е, можеш ли да отговориш на този въпрос, или не? Ти си интелигентен човек, би трябвало да можеш.

Да, можеше, внезапно осъзна Станислав. Да. Да. Финалът на тази история бе изтръгнат от ръцете му. Вече нямаше място за нищо друго, освен за истината.

— За тези момчета е по-добре да са мъртви — обясни той. — За тях тук няма нищо друго, освен мизерия и страдание. Не разбираш ли? Не го ли проумяваш?

— Проумявам го.

— Те са изгубили божията закрила, но аз все още мога да им помогна. Мога да им дам онова, което е безкрайно — каза. — Мога да ги върна обратно при бог. Разбираш ли?

— Мисля, че разбирам — каза мъжът и се изправи. — Много съм разочарован. С теб можехме… — Той замълча и се усмихна. — Е, всъщност няма значение какво можеше да бъде. Благодаря ти, професоре, за полезната образователна лекция.

— Не — каза Станислав. — Аз ти благодаря.

Тогава видя ледокопа в ръката на мъжа и го проследи с поглед — нагоре, после леко встрани и как изчезна в сянката на силуета до голата крушка на тавана. Станислав вдигна високо брадичка и се откри максимално, така че — каквото и да става — мъжът да не пропусне да улучи.

Толкова съм свикнал да чувам звъна на телефона си по всяко време на деня и нощта, та посегнах към нощното шкафче, преди да осъзная, че звъни телефонът на Бри, а не моят. Часовникът до леглото показваше 04:21. Мили боже, сега пък какво?

— Стоун — чух я да казва в тъмното. — Кой се обажда?

Секунда по-късно вече седеше в леглото. Когато включи нощната лампа, телефонът бе долепен до гърдите й, а тя прошепна едва чуто:

— Кайл Крейг.

Скочих като попарен. Когато взех телефона, Кайл продължаваше да говори.

— Бри, скъпа? Там ли си?

Ако беше пред мен, сигурно щях да го убия, без да се замисля. Ала положих усилия да запазя самообладание и да овладея емоциите си.

— Кайл, Алекс е. Никога повече не се обаждай на този номер — казах аз и затворих.

Долната челюст на Бри увисна, съвсем буквално.

— Какво беше това? — попита. — Защо го направи?

— Трябваше да му поставя граница. Не мога непрекъснато да му позволявам да определя нравилата.

— Мислиш ли, че ще се обади пак?

— Е, ако не се обади, двамата с теб ще спечелим още малко сън — казах.

Нещо се бе променило в мен. Нямах намерение да играя тази игра вечно. Просто не можех.

Няколко секунди по-късно звънна моят мобилен телефон.

— Какво искаш? — просъсках в слушалката.

— Бри така и не отговори на въпроса ми — каза Кайл. — Попитах я как върви сватбената подготовка. Реших, че това е по-скоро нейна грижа, отколкото твоя.

— Не — скастрих го. — Ти просто искаше да ни уплашиш.

Той се засмя почти приятелски.

— И успях ли?

— Затварям, Кайл.

— Чакай! — каза той. — Има още нещо. Важно е, иначе не бих се обадил толкова рано.

Не попитах какво е. Всъщност щях да затворя така или иначе, но той продължи да говори.

— Имам годежен подарък за теб — каза. — Нещо такова. Щом ви позволявам да се ожените и прочее. Приготвил съм ти нещичко, което да облекчи натоварения ти график, за да обърнеш повече внимание на красивата бъдеща булка.

Сърцето ми се сви. Трябваше да разбера какво е.

— Кайл? Какво си направил?

— Е, ако ти кажа, това ще развали изненадата, не мислиш ли? Двайсет и девета и „Кей стрийт“, североизточния ъгъл. Няма да е зле да побързаш.

До изгрев-слънце вече бяхме изпратили оперативна група в пълен състав на ъгъла на 29-а и „Кей“. От Кайл можеше да се очаква всичко и въпреки че рискувахме да сгрешим, ако се появим, когато и където той ни е казал, аз просто не можех да пренебрегна това телефонно обаждане. Затова взехме предпазни мерки, доколкото обстоятелствата позволяваха.

Мястото се намираше до единия край на „Рок Крийк Парк“, а отгоре минаваше магистрала „Уайтхърст“. На надлеза поставихме въоръжени с автомати полицаи и блокирахме видимостта към ъгъла с бариера от бронирани микробуси на специалните части.

Командният ни център се намираше в кафене на „Кей стрийт“, откъдето командирът на специалния отряд Том Огилви можеше да поддържа радиовръзка с екипа си. Сампсън и аз също имахме слушалки.

Разполагахме с екип за спешна медицинска помощ, както и с патрулни полицаи, които блокираха улицата на една пресечка разстояние в двете посоки. Всички носеха шлемове и бронежилетки.