Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Сампсън, добре ли си? — попитах. — Звучиш ми така, сякаш не си на себе си.

— Добре съм… надявам се.

— Вината не е твоя, Джон. Знаеш го, нали?

Той все още не беше готов да отговори на този въпрос. Каза само:

— Не си длъжен да дойдеш.

— Идвам — казах. — Разбира се, че идвам.

Местопрестъплението на площад „Фарагът“ изглеждаше потискащо познато, когато пристигнах. Никога не съм сигурен кое е по-лошо — шокът от нещо, което виждам за пръв път през живота си, или бремето да го виждам твърде често.

— Количката определено е негова — каза Сампсън. — Току-що открихме това .

Той вдигна пред погледа ми прозрачна торбичка за веществени доказателства, в която лежеше собствената ми визитна картичка, омазана с кръв. Гледката ми подейства като ритник в главата. Ама че каша…

— Освен това по рамката има видими пръски кръв, а на долната решетка открихме чук с отрязана дръжка. Вероятно оръжието на убийството.

— Знаеш ли какво си мисля — казах. — Точно до „Линдхолм“ има дълъг подлез, където винаги спят бездомници. Може би точно там намира жертвите си.

— Може би — рече Джон, — но защо тогава ги мъкне с количката чак тук? Изобщо не го проумявам. Защо „Кей стрийт“?

Без да броим постановката на Кайл Крейг с Анджали Пател, и трите жертви бяха оставени някъде по „Кей стрийт“, всяка от тях близо до пресечка с улица, чието име се състоеше от прости числа — Двадесет и трета, Тринайсета, а сега и Седемнайсета. При два случая бе по-трудно да се установи, но след третия тази особеност веднага изпъкваше. Запитах се дали буквата „к“ означаваше нещо конкретно в математиката, но нямаше как да си отговоря.

— Човекът е луд, Сампсън. Това е единствената константа. Няма да стигнем далеч, ако тръгнем да търсим мотив.

— Или него — каза Джон и посочи с пръст количката.

Нямам представа какво го е накарало да зареже нещата си, но тук има нещо различно. Алекс. Не знам какво е, но имам усещането, че може никога повече да не видим този човек. Мисля, че с него е свършено.

Станислав Вайда примигна и отвори очи. В началото не виждаше нищо друго, освен мъгляви очертания. После съвсем бавно нещата започнаха да придобиват по-ясни форми. Стена. Бетон. Стар бойлер върху напукан циментов под.

Последният му спомен беше от парка. Да. Момчето. Нима се случи едва вчера?

— Здравей — каза някой и Станислав подскочи от изненада. Сърцето му запрепуска в галоп още щом осъзна, че има причина да се страхува.

Там имаше човек. Тъмна коса. Смътно познат.

— Къде съм? — попита Станислав.

— Вашингтон.

— Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид.

Осъзна, че ръцете му не са вързани. Краката му също. Никакви вериги, никакви белезници. Очакваше да е обратното. Погледна надолу и видя, че е седнал на стар дървен стол.

— Не ставай — нареди мъжът. — Все още си доста замаян.

Беше виждал лицето на този човек. В приюта. Да. С двамата чернокожи детективи. Да. Да.

— Ти от полицията ли си? — попита. — Арестуван ли съм?

Мъжът се изкиска тихичко — доста странна реакция.

— Не, професоре. Мога ли да те наричам Станислав?

Ситуацията започваше да се изяснява, но той все още не намираше никакъв смисъл в това, което се случваше.

— Откъде знаеш името ми? — попита.

— Да речем, че се възхищавам от работата ти — отвърна мъжът. — Видях какво направи онази нощ на площад „Фарагът“ и няма да скрия, че съм впечатлен. Определено си струваше да измина целия път дотам.

Стомахът на Вайда се сви. Имаше чувството, че ще повърне. Или ще изгуби съзнание.

— Господи…

— Не се тревожи. Няма да издам тайната ти. — Мъжът придърпа още един стол и се настани срещу него. — Но нека те попитам нещо, Станислав. Какво толкова има в тези прости числа? В полицейските доклади се казва, че е свързано е хипотезата на Риман. Така ли е?

Значи той знаеше. Непознатият знаеше какво е направил. Станислав усети топлина от сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Да — потвърди. — На Риман. Да.

— Но какво толкова има в нея? Просветли ме, професоре. Умирам да разбера.

Станислав отдавна не беше виждал любопитство в очите на млад човек. От години. От цяла вечност…

— Както ти е известно, нулата на дзета-функцията на Риман лежи на критичната права между нула и едно, ако дзета-функцията е равна на нула…

— Не — прекъсна го мъжът. — Чуй ме внимателно. Защо убиваш заради нея? Какво означава тя за теб?

— Всичко — отвърна той. — Това е все едно да уловиш безкрайността, разбираш ли? Да си представиш нещо толкова необятно, че да преминеш отвъд идеята за размери и ограничения…