Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

И в крайна сметка усилията ни можеха да се окажат напразни. Кайл наблюдаваше ли ни? Беше ли въоръжен? Готвеше ли ни изненада? Или може би нищо подобно. Подозирах, че той искаше да си задавам точно тези въпроси точно в този момент.

Така или иначе на оперативната група не й отне дълго да открие нещо. По-малко от пет минути след влизането им в парка ръководителят им се обади по радиостанцията.

— Открихме труп. Бял мъж на средна възраст. Изглежда като бездомник.

— Действайте предпазливо — отвърна Огилви. — Направете пълен оглед около тялото, преди някой да го е докоснал. Екип Б, искам ви в повишена бойна готовност.

Три минути изтекоха в тишина и чак тогава се чу заветното „чисто е“. Когато тръгнах към вратата на кафенето. Сампсън ме стисна за лакътя.

— Остави това на мен, Алекс. Ако Кайл е тук, може да чака точно теб.

— И дума да не става — отсякох. — Освен това, ако Кайл някога реши да се изправи срещу мен, ще бъде лице в лице, а не от разстояние.

— О, ти знаеш абсолютно всичко за този маниак, така ли? — попита той.

— Това поне го знам — казах аз и излязох навън.

Още преди да се приближа до трупа в парка, разпознах мръсното палто на Станислав Вайда. Лежеше на една страна, напъхан под храстите, точно като собствените си жертви.

Този път нямаше надписи по кожата. Единствената видима травма бе единична прободна рана в областта на шията, като при Анджали Пател. По кожата на врата му имаше плътно петно от засъхнала кръв, която продължаваше надолу под ризата му. Това означаваше, че най-вероятно е бил седнал или прав, когато са го наръгали. А може би и смъртта бе настъпила в същото положение.

Вече бяхме снели отпечатъци от пазарската количка и чука на площад „Фарагът“. Не съществуваше никакво съмнение, че Вайда бе убиецът с числата. И все пак — независимо от делата му приживе, изпитах съжаление към него.

— Какво е това? — Сампсън посочи към нещо в ръката на Вайда.

Нахлузих чифт ръкавици и коленичих до него, за да измъкна онова, което стърчеше между вкочанените пръсти.

Беше малка поздравителна картичка — от онези, които обикновено придружават букет цветя. На тази имаше картинка със сватбена торта, а над нея — булка и младоженец афроамериканци.

— Годежният ми подарък — казах аз и усетих как ми призлява.

Отворих картичката и веднага разпознах почерка на Кайл в грижливо изписаните печатни букви.

АЛЕКС,

ЗА МЕН БЕ УДОВОЛСТВИЕ.

След пет дни спотайване с Мич в горите на Западна Вирджиния Дени получи дългоочакваното обаждане. Последваха още няколко дни разузнаване във Вашингтон, за да се подготвят за удара. Оставаше още малко, още съвсем мъничко, и той щеше да бъде свободен човек. Един много богат свободен човек.

Вратата се отвори с трясък зад гърба му веднага щом стъпи на покрива на Националния музей.

Той се обърна и Мич извинително вдигна ръка.

— Съжалявам — каза.

— Просто затвори проклетата врата и идвай отвърна Дени малко по-грубо, отколкото му се искаше.

Не че шумът имаше значение. Музеят не работеше нощем, а най-близкото подобие на опасност се намираше на партера в лицето на двайсет и няколко годишния мухльо, който седеше зад бюрото на охраната и гледаше филми на ужасите на лаптопа си. Раздразнението му се дължеше по-скоро на твърде многото нощи, прекарани лакът до лакът с Мич в старото субару, когато ядеше с него консервирана храна и слушаше неспирното му дрънкане относно „мисията“.

Той пропъди тези мисли от главата си и се отправи към югозападния ъгъл на покрива, за да огледа обстановката.

Движението по „Еф стрийт“ бе спокойно като за петъчна нощ. Имаше лек бриз с вероятност за дъжд в по-късните часове, но засега всичко беше спокойно. Първите лимузини щяха да започнат да пристигат пред „Сидни Харман Хол“ — или просто „Харман“ — след около петнайсет до двайсет минути.

— Мич се приближи и тихо изчака Дени да разгъне брезентовото покривало. После Мич извади оборудването си и започна да сглобява пушката М-110.

— Ядосан ли си ми за нещо, Дени? — попита. — Проблем ли има?

— Не, човече — веднага отвърна Дени. Нямаше смисъл да го напряга. Не и тази вечер . — Справяш се страхотно. Просто искам да приключим с това. Малко съм изнервен. Проблемът е в мен .

Това, изглежда, го успокои. Мич кимна веднъж и отново се залови за работа. Монтира пушката върху двуногата й стоика и впери поглед в окуляра. Вече можеха да започнат обратното броене.