Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Психическото състояние на професора по време на изчезването му се превърна в широко дискутирана тема. Местната полиция и университетската управа отказват да коментират този въпрос, но нестабилното поведение на професора през последните шест месеца е общоизвестен факт.

През октомври от дома на Вайда на „Радклиф Драйв“ е постъпило обаждане в полицията с оплакване за домашно насилие. Вайда, който до този момент не е имал криминално досие, е бил обвинен във физическо насилие и е прекарал нощта в ареста, но по-късно обвинението е оттеглено.

През последната година професор Вайда е бил викан при ректора на университета два пъти: веднъж — за безпричинно агресивно отношение към дипломиран студент; и веднъж — след „избухване“, по думите на свидетел, в университетската библиотека заради липсващо списание.

Вайда, професор по математика, пристига от Полша в Съединените щати през 1983 г., за да учи в Бостънския университет, където печели няколко академични награди в своята област. В по-късен етап е включен в документалния филм на „Пи Би Ес Нова“ „Личности за пример“ заради изследванията си в областта на простите числа и най-вече заради опитите му да открие доказателство за онова, което мнозина смятат за светия Граал на съвременната математика: хипотезата на Риман…

Тук незабавно прекратих четенето, затворих страницата и набрах номера на Сампсън още преди да съм излязъл от лабораторията.

— Стрингс, много благодаря.

— Няма проблем. Радвам се, че успях да помогна.

— Къде си, Джон?

— Пред проклетия приют, ако изобщо можеш да повярваш. Аз поне не мога. Човекът обиколи квартала с количка от супермаркет, при това няколко пъти, а после се регистрира за нощувка още преди Сийгъл и останалите да сме си тръгнали. Чакам Дони Бърк да ме смени за през нощта.

— Трябва да изведем този човек от там — казах.

— Защо ми звучиш така, сякаш тичаш?

— Той е професор по математика, Джон. Експерт по прости числа. И хипотезата на Риман.

— Какво?

— Да. Казва се Станислав Вайда и е в неизвестност от една година. Чакай ме там. Идвам веднага.

Щях да стигна по-бързо с тичане, отколкото с колата. Слязох по задното стълбище и хукнах напряко през „Джудишъри Скуеър“.

— Аз ще се заема — каза Сампсън. — Ще го изкарам от тук още преди да дойдеш.

— Джон, недей…

Но той вече беше затворил. На моменти Сампсън е също толкова упорит и твърдоглав, колкото съм и аз понякога, и точно поради тази причина не мога да му се сърдя.

Ускорих крачка.

От „Джудишъри Скуеър“ излязох на „Форт стрийт“ и пресякох направо към Втора. Преди да стигна дотам обаче, видях Сампсън да тича към мен откъм гърба на сградата.

— Изчезнал е, Алекс! Количката му вече я няма, а се оказа, че сградата имала шибан заден вход. Той ме надхитри! Измъкнал се е! — Сампсън се обърна, изрита торба с боклук от тротоара и го разпиля по улицата.

Успях да го дръпна назад преди втория ритник.

— Чакай малко, Джон. Едно по едно. Все още нищо не знаем със сигурност.

— Изобщо не започвай с това — прекъсна ме той. — Той е. Аз лично му дадох онзи нож в ръцете, а после го оставих да се измъкне.

— Двамата го направихме, Джон — казах. — Двамата.

Ала Сампсън изобщо не ме чуваше. Сигурен бях, че каквото и да му кажех, той пак щеше да обвинява себе си, затова спрях да опитвам и пристъпих към действие.

— Не може да е стигнал далеч — започнах да разсъждавам. — Все пак не е скочил в такси или нещо подобно. Ще обикаляме квартала цяла нощ, ако трябва. Незабавно ще разпространя информацията до всички полицейски управления във Вашингтон. Ти сложи още хора на улицата. Сутринта може да извикаме и някой от специалните части, ако се наложи. Те са като хрътки. Ще го хванем.

Сампсън кимна и тръгна нагоре по улицата, без да обели и дума.

— Как му беше името? — попита той, когато го настигнах.

— Станислав Вайда — казах.

— Станислав…?

— Вайда.

— По дяволите. Ще се науча да го казвам, когато заловим кучия му син.

Изминаха три дни, преди да отбележим и най-малък напредък. Нито следа от Тали. Нито от Хенеси. Нито от Вайда.

И после се случи най-лошото.

В петък сутринта, за трети път през този месец, получих ранно обаждане от Сампсън за поредния труп. Поредният бездомник, пребит до смърт, поредните числа, издълбани по гърба и челото му.

Ала този път имаше нещо различно — и то промени всичко.

— До трупа са открили пазарската количка на Станислав — каза Сампсън. — Или поне аз съм почти сигурен, че е негова. Трудно е да ги различи човек все пак. — Гласът му звучеше дрезгаво. Нямах представа колко часа — и дали изобщо — е спал след изчезването на Вайда. — Горкото хлапе изглежда на не повече от осемнайсет, Алекс.