Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Пазарската количка го чакаше точно там, където я бе оставил — в една ниша на гърба на „Линдхолм“. Не беше позволено да се ползва задният вход. Всъщност много малко хора знаеха, че изобщо има такъв.

Нишата бе достатъчно голяма да побере количката — без да се вижда от улицата, — когато се налагаше да я остави някъде. Той я извади от там и продължи да върви бавно и предпазливо, ала готов да хукне отново, ако се наложи.

Обичаше да се движи. Вървенето успокояваше съзнанието му. А потракването и вибрирането на количката по тротоара бе като бял шум, който заглушаваше другите градски звуци. Създаваше пространство, където той можеше да мисли ясно, да се фокусира върху работата си и да планира следващите си действия.

Сега трябваше да си спомни докъде беше стигнал, преди да го прекъснат.

44-то мерсеново число, това ли беше? Да. Точно така. 44-то мерсеново число.

Картината бавно започна да се завръща в съзнанието му, като проблясък от сенките, докато най-после успя да я види ясно.

Да я види и да я изкаже с думи.

Думите се изливаха от него като порой, но тихо, нищо повече от едва доловимо мърморене. Неразбираемо за околните, но напълно достатъчно да съживи числото за себе си, отново.

— 2^32582657-1 — каза.

Да. Точно това беше. 44-то число на Мерсен. Да. Да. Да.

Той ускори крачка и продължи нагоре по улицата, без да поглежда назад.

Когато пристигнах в Сектора за анализ на пръстови отпечатъци, вътре цареше пълна тишина. Единственият човек в лабораторията бе от цивилния персонал, Бърни Стрингър, наричан от всички Стрингс. От слушалките на айпода му се чуваше хеви метъл, докато работеше.

— Надявам се, че не е нещо спешно! — извика той и чак тогава измъкна едната слушалка от ухото си. — Спуквам си задника от бързане с едни наркотици.

На работния плот до него имаше две пълни кутии с предметни стъкла.

— Искам да снемем отпечатъци от това тук — казах аз и му показах кутийката от кока-кола.

— Тази вечер? — попита той.

— Да. Всъщност веднага.

— Оправяй се сам, човече. Цианоакрилатът е в чекмеджето до камерата.

Нямах нищо против. Обичам да работя в лабораторията, когато ми се удаде възможност. Това ме кара да се чувствам по-умен, макар че снемането на отпечатъци е криминалистика за начинаещи.

Приближих се до камерата за опушване и поставих кутийката вътре. После сложих няколко капки цианоакрилат — което всъщност е просто вид лепило — в чинийка и запечатах отвора, за да се загрее за известно време.

След около петнайсет минути разполагах с чудесен комплект от четири отпечатъка върху повърхността на кутийката. Имаше и следа от лапата на Сампсън, но тя лесно се разпознаваше, предвид огромния размер.

Върху онези, които ми трябваха, нанесох черен прах с дактилоскопна четка и направих няколко снимки за всеки случай.

След това остана само да ги сваля с прозрачно тиксо и да ги залепя върху хартия за сканиране.

— Ей, Стрингс! — извиках. — Мога ли да използвам твоя профил в системата?

— Давай, мой човек! Паролата е г-о-л-я-м-з-а-д-н-и-к.

— Ама разбира се — казах.

— Ъ? Какво каза?

— Нищо.

Вкарах сканираните отпечатъци в компютъра и зачаках. Половин час по-късно системата за разпознаване на пръстови отпечатъци даде четири възможни съвпадения. В повечето случаи окончателното сравняване се прави с човешко око, което е добре. Това спомага за запазването на човешкия фактор в процеса.

Не ми отне много време да отсея един от четирите отпечатъка.

Дъгообразният мотив върху показалеца на човека бе доста характерен и изпъкваше сред плетеницата от гънки.

След няколко удара по клавиатурата името му се появи на екрана заедно с досието му.

Станислав Вайда.

Това обясняваше акцента. Бе арестуван само веднъж, преди година и половина, по обвинение за битово насилие в Колидж Парк, Мериленд. На пръв поглед — дребна работа.

А всъщност току-що се бях натъкнал на убиец.

Първоначалното търсене в интернет за Станислав Вайда показа купища разнообразни резултати. После стесних търсенето до новинарски статии и се натъкнах на изобилие от истории отпреди година във връзка с безследно изчезнал човек.

Това изглеждаше обещаващо и аз отворих първата връзка към статия от „Балтимор Сън“.

12 април, Колидж Парк. Продължава издирването на Станислав Вайда, 51, преподавател в Мерилендския университет, видян за последно на 7 април вечерта на излизане от учебното заведение.