Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Вземи и това. — Закари му подаде сребрист телефон „Нокия“, най-вероятно кодиран. — Дръж го изключен, но го проверявай по няколко пъти на ден. И бъди готов да тръгнеш, когато ти кажем.

— Питам от чисто любопитство — рече Дени. — Защо говориш в множествено число? Ти изобщо знаеш ли за кого работиш?

Закари се протегна и отвори вратата от страната на Дени. Бяха приключили.

— Това е големият ти удар, Дени — каза. — Не го прецаквай. Никакви грешки повече.

На втория ден от обикаляното на приюти за бездомници направих онова, което вече трябваше да съм направил — включих още хора от екипа си, в това число и Сампсън. Възползвах се дори от предложението за помощ на Макс Сийгъл и го помолих за подкрепление.

Макс ме изненада, като се появи лично, заедно с двама енергични млади помощници. Разделихме си списъка с адреси и се споразумяхме да се срещнем преди сервирането на вечерята в един от най-големите приюти в града.

В пет следобед всички стояхме пред „Линдхолм Фемили Сървисиз“, когато отвориха вратите си за вечеря. Приютът раздаваше над хиляда порции дневно. Клиентелата бе всичко онова, което можете да си представите, че и малко отгоре.

Имаше семейства с деца, хора, които си говореха сами, други изглеждаха така, сякаш току-що излизаха от някой офис — и всички те ядяха рамо до рамо на дългите маси в столовата.

През първия един час всичко протече по разочароващо сходен на предишния ден начин. Никой от хората, пожелали да разговарят с мен, не разпозна пито Мич, нито Дени на старата снимка от досието на Стивън Хенеси. А някои хора категорично отказваха да отговарят на въпросите на полицейски служители.

Един от присъстващите мъже изглеждаше така, сякаш живееше в свой собствен свят. Седеше с гръб към всички останали, а подносът с храната му едва се крепеше на ръба на масата. Мърмореше си нещо, когато се приближих до него.

— Може ли да поговорим за минутка? — попитах.

Устните му спряха да се движат, но погледът му остана вперен в масата, затова поставих снимката в полезрението му, така че да я види.

— Опитваме се да доставим съобщение до този човек, Мич Тали. Починал е негов близък и трябва да го уведомим.

Това е една от онези полуистини, които понякога се налага да използваш, ако искаш да си свършиш работата. Днес всички носехме нормални цивилни дрехи. На подобни места саката и вратовръзките спъват всякакъв напредък.

Мъжът поклати глава.

— Не — отсече той. Твърде бързо. — Не. Не го познавам. — Имаше силен акцент, който ми прозвуча като източноевропейски.

— Погледни още веднъж — настоях. — Мич Тали? Обикновено се мотае заедно с един друг мъж на име Дени. Звучи ли ти познато?

Той хвърли още един поглед на снимката и разсеяно поглади сплъстената си прошарена брада.

— Не — повтори, като старателно избягваше погледа ми. — Съжалявам, не го познавам.

Реших да не го измъчвам повече.

— Добре — казах. — Ако се сетиш за нещо, ще бъда наоколо още известно време.

Още щом отстъпих встрани, той отново започна да си мърмори. Имах някакво смътно предчувствие, затова продължих да го държа под око.

Точно както и предполагах, веднага щом започнах да говоря със следващия човек, мърморкото стана да си тръгва. Подносът му с почти недокоснатата вечеря остана на масата.

— Извинете, господине? — извиках аз толкова високо, че неколцина от присъстващите обърнаха глави към мен.

Но не и той. Той просто продължи да върви.

— Господине?

Тръгнах след него, а това привлече вниманието на Сампсън. Мърморкото очевидно се изнасяше по най-бързия начин към изхода. Когато най-после погледна назад и осъзна, че вървим след него, хукна да бяга. Изхвърча през двойната врата и се затича по Втора улица.

Нашият беглец бе стигнал почти до ъгъла, когато двамата със Сампсън излязохме навън. Изглеждаше на около петдесет, но се движеше доста бързо за годините си.

— По дяволите… по дяволите…

Преследването пеш е ужасна работа. Наистина. Независимо от обстоятелствата, това е последното нещо, което човек би искал да прави в края на дълъг работен ден. А ето че точно в момента двамата със Сампсън си скъсвахме задниците от тичане подир някакъв луд.

Извиках му няколко пъти да спре, но това очевидно не влизаше в плановете му.

Автомобилното задръстване по „Ди стрийт“ му помогна да пресече улицата сравнително лесно.

Втурнах се след него и успях да се шмугна между едно такси и камион на ЕМКОР. В същото време няколко мъже, насядали на пластмасови столове пред приюта, крещяха след нас: