Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Все още не сме сигурни. Хващаш ни в самото начало на цялата тази работа — каза. — Още не сме започнали да сваляме отпечатъци. Току-що открихме майката. Просто имаш късмет, че си тук.

— Да, голям съм късметлия.

Имах усещането, че широката известност на случая със снайперистите караше хората тук да се чувстват напрегнати. Сякаш всички знаеха кой съм и се стараеха да спазват дистанция.

— Не се тревожи. Дотук се справяте точно според очакванията ми — казах. — Но вече имам някои идеи как да процедираме оттук нататък.

Няколко неща се случиха наистина бързо в Брик Тауншип, предимно защото положих усилия в тази насока.

Задействах контактите си във вашингтонската Оперативна разузнавателна група, за да открия координатора на ОРГ в областното полицейско управление на Нюарк. Тъй като беше неделя вечер и защото имахме достатъчно основание да вярваме, че Мичъл Тали бе прекрачил — или щеше да прекрачи — границите на закона, успяхме да получим временно разрешение за задържане. Оттам нататък Кауън разполагаше с четиридесет и осем часа, за да се снабди с валидна заповед за арест, подписана и подпечатана. Междувременно Нюарк можеше незабавно да разпространи информацията до полицейските управления по цялото източно крайбрежие.

Идеята бе да не споменаваме — засега — Стивън Хенеси и изобщо наличието на съучастник. Разрешението за задържане уточняваше, че Мичъл Тали се издирва за разпит във връзка със смъртта на Бърнис и Робърт Тали — нищо повече. Където и да се намираха нашите предполагаеми стрелци, не исках те да знаят, че сме свързали каквото и да било от този случай с вашингтонските убийства, докато не разполагах с повече информация.

Кауън се съгласи да ме държи в течение. Междувременно свързах неговите хора с оперативната група от Нюарк, за да се включат в търсенето на заподозрения. В един от албумите на майка му открихме по-актуална снимка, която бе включена в полицейските списъци на издирвани хора.

Реално погледнато, никой не очакваше, че Тали може да е наблизо. Усилията бяха насочени предимно в проучване на докладите за откраднати автомобили, наблюдение на транспортни възли и преглеждане на записите от камерите за наблюдение по регионалните летища, автобусни и железопътни гари. Ако имахме късмет, щяхме да попаднем на очевидец или дори на видеозапис с прилично качество.

До този момент най-близкото подобие на свидетелско показание бе дошло от възрастна съседка на госпожа Тали. Преди няколко вечери тя видяла автомобил, тип седан, паркиран пред къщата, но не могла да си спомни нито каква марка е, нито какъв цвят, нито дори колко време е бил там.

Колкото и оскъдна да бе информацията, аз я препратих на Джером Търман, който проверяваше всички подробности относно автомобилите по този случай от самото начало.

Вече се чувствах така, сякаш не съм се прибирал у дома много отдавна. Може би Тали и Хенеси не планираха да се връщат във Вашингтон, ако изобщо живееха там, разбира се. Аз обаче усещах друго. Ако предчувствието ми не ме лъжеше, те вече бяха там и планираха следващия си удар.

Веднага щом уредих всичко с детектив Кауън, се качих в колата и потеглих към къщи. С висока скорост и включена сирена през целия път.

В осем и половина на следващата сутрин Колийн Брофи свърна от „И стрийт“ и влезе в двора на църквата, където я чаках аз — пред редакцията на „Тру Прес“. Имаше претъпкана раница на гърба, купчина вестници в ръцете и догаряща цигара между устните.

— О, боже! — изпъшка тя, когато ме видя. — Пак вие. Какво искате сега?

— Не бих дошъл, ако не беше важно, госпожице Брофи. Напълно наясно съм как се чувствате около всичко това — казах. И все пак, след дългото шофиране в неделя не бях в настроение за „фасони“, както обича да казва Сампсън.

Редакторът на „Тру Прес“ остави на земята купчината вестници и седна на каменната пейка, от която аз току-що бях станал.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с добре познатия сарказъм. — Сякаш имам някакъв избор.

Показах й снимката на Мичъл Тали.

— Познавате ли този мъж?

— О, я стига! — веднага каза тя. — Нали не смятате, че това е човекът, който ми изпрати онези имейли?

— Ще приема това за положителен отговор. Благодаря. Кога го видяхте за последно?

Преди да отговори, тя извади нова цигара и я запали от старата.

— Наистина ли се налага да участвам в това? — тросна се. — Доверието, което сме изградили с тези хора, е толкова крехко.