Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Не се опитвам да заловя обикновен джебчия, госпожице Брофи.

— Разбирам, но аз се тревожа именно за джебчиите. На много бездомни хора, с които работя, им се налага да прекрачват закона от време на време, за да оцелеят. Ако някой от тях ме види да говоря с вас…

— Разговорът ни може да остане поверителен — казах.

— Не е нужно някой да знае за него. Така де, ако изобщо го проведем. Познавате ли този мъж?

След поредната дълга пауза и още няколко дръпвания от цигарата тя най-после каза:

— Видях го за последно миналата седмица, ако не се лъжа. Дойдоха да вземат вестниците си в сряда, като всички останали.

— Дойдоха? Множествено число? — попитах.

— Да. Мич и приятелят му Дени. Те са малко… като…

— Тя млъкна внезапно и бавно вдигна поглед към мен. Очевидно току-що бе разбрала колко прави две и две. Или по-точно едно и едно. — О, господи! — изпъшка тя.

— Неразделни са, като екип са. Това са хората, които търсите, нали?

Усетих онова щракване в мозъка, когато нещо е отишло точно на мястото си. Нима бях открил Стивън Хенеси?

— Каква е фамилията на Дени? — попитах.

— Честно казано, не знам — отвърна тя. — Той е бял, висок, слаб. Винаги ходи небръснат и… — Тя махна с ръка под челюстта си. — Брадичката му е някак хлътнала, ако мога така да се изразя. Той е нещо като тартор, Мич по-скоро го следва.

— Казвате, че вземат вестниците си всяка сряда?

Тя кимна.

— Понякога идват за още, ако успеят да ги продадат по-бързо, но напоследък не съм ги виждала. Заклевам се. Вече разбирам, че нещата са много сериозни.

— Вярвам ви — казах. Държанието й бе коренно променено. Сега изглеждаше най-вече тъжна. — Имате ли някаква представа къде бих могъл да ги открия?

— Навсякъде. Дени има един стар бял събърбън, с който се придвижват, когато имат пари за гориво. Знам, че понякога спят вътре. — Събърбъна вече го нямаше, но реших да спестя тази информация на госпожица Брофи.

— Проверете в приютите. На последната страница във вестника има списък с адресите им. — Тя взе едно копие от купчината и ми го подаде. — Господи… знаете ли, мразя се, че ви казах всичко това.

— Недейте — отвърнах аз и й подадох един долар за вестника. — Постъпихте правилно.

Най-после.

След цял ден обикаляне на приюти и кухни с безплатна храна за бездомници знаех точно толкова, колкото и сутринта. Тали и Хенеси можеха да са все още в Ню Джърси. Или в Канада. Или вдън земя.

Ала когато се върнах в кабинета си, за да взема няколко папки за вкъщи, Джером Търман ме настигна до асансьора.

— Алекс, тръгваш ли си?

— Да.

— Ще ти се наложи да останеш. — Той вдигна пред себе си лист хартия с някаква разпечатка. — Мисля, че от това тук може да излезе нещо. Нещо интересно.

Обикновено Джером работи в Първо районно управление, но аз му бях издействал местенце в Отдела за автомобилни кражби, надолу по коридора, където да проучва свързаната с превозни средства информация. И под „местенце“ имам предвид купчина кашони в техния архив, където да си постави лаптопа, но Джером не бе от онези, които обичат да се оплакват.

Настоящата разпечатка съдържаше списък с регистрационните номера на издирвани автомобили, свалени от базата данни на Националния информационен център за криминални престъпления. Един от тях бе ограден със синя химикалка.

NJ-DCY 488

— „Лексус ЕС“, обявен за откраднат от жилищен комплекс в Колиърс Милс, Ню Джърси. Това е на няколко километра надолу по пътя от мястото, където е бил потопен вашият бял „Събърбън“.

Леко се усмихнах.

— Кажи ми, че има още, Джером — казах. — Има и още, нали?

— Има. Най-добрата част всъщност. Една от камерите с четец за регистрационни табели е уловила този номер на излизане от дългосрочен паркинг на летище „Роналд Рейгън“. В събота сутринта, 04:45 часа.

Четецът за регистрационни табели използва софтуер за оптично сканиране, който регистрира задните номера на минаващите коли и автоматично ги пуска за проверка в списъците с издирвани и откраднати автомобили. Удивително технологично чудо, макар и с дребни недостатъци, които тепърва щяха да се отстраняват.

— Има ли причина да разбираме за това чак сега? — попитах. — Изминали са повече от четиридесет и осем часа. Какъв е бил проблемът?

— Системата не сверява автоматично данните от летището. Събраната информация се сваля веднъж на ден, от понеделник до петък. Това го получих преди няколко минути. И все пак, Алекс, крайният извод? Предполагам, че твоите птички са се прибрали в гнездото да спят.