Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Вместо това потърсих отново Карл Фрилендър от отдел „Криминални разследвания“ на Военна полиция. Реших, че ще е по-добре да се придържам към добре познатото старо, макар че той се намираше в другия край на света и вероятно вече му призляваше от обажданията ми.

— Два пъти за един месец, Алекс? Ще се наложи да те снабдим със служебна карта — каза той. — Кажи какво мога да направя за вас.

— Междувременно ти дължа още едно питие. Освен това е много вероятно да преследвам същия призрак като предишния път, но искам да съм сигурен. Имам още шест отпечатъка, които искам да проверя в цивилната база данни. Може всичките да са на един човек, но може и да не са.

Кауън се оказа прав за качеството на отпечатъците. Стандартът на Вашингтонската полиция е тринайсет точки, което означава всяко място, на което завършва гънка или издатина или се пресича с друга гънка или издатина. Ако два отпечатъка се събират в тринайсет или повече от тези места, това е статистическо съвпадение, а аз имах на разположение сканираните снимки на половин дузина качествени отпечатъци.

Карл ми каза да му ги изпратя и да очаквам резултата след около час.

Обади ми се петдесет минути по-късно, точно както обеща.

— Ами, новината е едновременно и добра, и лоша — започна той. — Два от шестте отпечатъка, които ми изпрати, се оказаха военни. Оставени са от показалеца и средния пръст на Стивън Хенеси, служил в специалните въоръжени сили на САЩ „Делта Форс“, в периода между 1989 — 2002 г.

— „Делта Форс“? Ето че имаме червен флаг — казах.

— Аха, човекът е участвал във военните действия в Панама, в операция „Пустинна буря“, в Сомалия, и — обърни внимание — е преминал обучение по стрелба с дългостволно оръжие за сухопътните сили в Кундиз. Това вече е дяволски правдоподобна характеристика за снайперист.

Почувствах се така, сякаш монетният ми игрален автомат току-що е улучил три седмици. С почти стопроцентова сигурност можех да кажа, че сме открили втория стрелец и дори знаем името му.

— А последният му известен адрес? — попитах. — Знаем ли къде е Хенеси в момента?

— Да, това е лошата част от новината — отвърна Карл. — Гробище „Кейв Хил“ в Луисвил, Кентъки. Хенеси е мъртъв от години, Алекс.

Четирите часа шофиране до Ню Джърси изминаха неусетно. Може би защото мозъкът ми не спираше да работи. Твърде жалко, че не разполагах с излишно време, иначе с удоволствие бих се отбил да видя братовчед ми Джими Паркър в ресторанта му „Ред Хат“ на брега на Хъдсън в Ървингтън.

Господи, имах огромна нужда от почивка и вкусна храна.

Може би в гроба в Луисвил имаше някой погребан, но аз бях готов да се обзаложа, че това не беше истинският Стивън Хенеси. Не и този, оставил отпечатъците си върху онзи „Събърбън“.

Оставаше въпросът под каква самоличност се прикриваше Хенеси през последните няколко години. И къде беше сега? И каква работа имаха в Ню Джърси той и партньорът му фантом?

Възнамерявах да се срещна с детектив Кауън при езерото Търн Мил, откъдето е била извадена колата. Исках да огледам района на дневна светлина, а после да го придружа до паркинга за конфискувани автомобили, за да видя самото превозно средство.

Ала когато звъннах на Кауън, за да му кажа, че съм съвсем наблизо, той не вдигна.

Същото се случи и когато пристигнах на уговореното място в южния край на езерото. Ядосах се, но не ми оставаше нищо друго, освен да сляза от колата и да огледам наоколо.

Търн Мил бе един от няколкото водни басейна в резервата Колиърс Милс, който заемаше хиляди акри земя. От това място виждах само дървета, вода и черния път, по който току-що бях пристигнал. Идеалното място да потопиш автомобил, без да те забележи някой.

Ивицата земя до водата бе отъпкана и набраздена с дълбоки следи от гуми, вероятно след полицейската акция по изваждането на събърбъна. Предположих, че колата е била бутната във водата от ръба на дървения мост, при който езерото се стесняваше в канал.

Гледайки отгоре, човек би помислил, че водата е достатъчно дълбока, но очевидно не беше. Но така или иначе подобна грешка нямаше как да бъде поправена.

Приключих с огледа и тръгнах обратно към автомобила си. Реших, че едва ли ще е особено трудно да открия полицейското управление в града, ала точно тогава забелязах на пътя патрулна кола, която се движеше в моя посока, при това много бързо .

Носеше се с бясна скорост покрай езерото, после свърна към гората, а малко по-късно отново се показа между дърветата и паркира точно зад моята.