Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

По случая работеха и екипи от Капитолийската полиция, Обединените оперативни групи и дори Тайните служби.

До сутринта издирването на Стивън Хенеси премина от регионално до национално ниво, а после и до международно. ФБР работеше активно по случая и го издирваше по всички възможни за Бюрото начини. ЦРУ също.

Всички започнаха да съзнават важността на тези убийства. Съдиите Съмърс и Понти бяха неофициалното ляво крило на Върховния съд. Едната половина от държавата ги обичаше, а другата ги смяташе за лисици в кокошарника .

Късният следобеден брифинг във Вашингтонската полиция наподобяваше марш на зомбита. Никой не бе спал почти цяло денонощие и във въздуха се усещаше напрежение.

Директорът Пъркинс председателстваше заседанието. Нямаше встъпителни реплики.

— Какво е положението? — направо попита той. Болшинството от командния състав на управлението също присъстваше. Всички столове бяха заети, а покрай степите стояха хора, които неспокойно пристъпваха от крак на крак.

— Отговорете ми — подкани той. — Хайде, който и да е.

— Горещата телефонна линия и интернет страницата са на път да се подпалят — обади се един от районните началници, Джери Хокни. — Новината е навсякъде, буквално. Непрекъснато постъпва информация: Хенеси е държавен служител, окопал се е в склад в Охайо, във Флорида е, в Канада…

— А нещо правдоподобно? — прекъсна го Пъркинс. — Искам да знам с какво разполагаме , без излишните глупости.

— Твърде рано е да се каже каквото и да било. Все още не можем да се обвържем с конкретна версия. Засипани сме с информация.

— С две думи не . Кой друг? Алекс?

Махнах с ръка от мястото си.

— Чакам оръжейната експертиза от снощното двойно убийство на „Върмонт авеню“. Двама мъже с неустановена самоличност, застреляни в кола. На местопрестъплението са открити пари, но не и документи за самоличност. Използвано е 9-милиметрово оръжие, но все още не знаем дали е било същото, с което е убит Мич Гали.

Из залата се разнесоха бурни възгласи и аз трябваше да извикам, за да възцаря тишина.

— Дори и да е било — продължих, — единственият извод, който бихме могли да направим от това в краткосрочен план, е, че Хенеси е бил в града някъде между полунощ и четири сутринта.

— Което означава, че вече може да е къде ли не — обобщи Сампсън вместо мен. — Което пък означава, че трябва да приключваме с тези приказки и да се връщаме обратно на улицата.

— Смяташ ли, че Хенеси е работил за двамата мъртъвци в колата? — попита някой от залата.

— Не знам — отвърнах. — Все още се опитваме да установим самоличността им. Но на пръв поглед наистина изглежда, че почиства след себе си. Дали е приключил, или не, е поредният въпрос, на който все още нямаме отговор.

— Имаш предвид приключил с почистването след себе си или приключил със снайперистките убийства? — попита един лейтенант от първата редица.

Тези въпроси бяха напълно естествени, но започваха да ми лазят по нервите. Свих рамене.

— Не знам, ти ми кажи.

— Тоест, с други думи — намеси се Пъркинс, — изминали са почти двайсет и четири часа, а ние знаем по-малко, отколкото преди да се случат тези убийства, така ли?

Никой не искаше да отговори. В залата се възцари неловко мълчание.

— Нещо такова — отвърнах най-накрая аз.

Изминаха още два мъчително тихи дни — без особен напредък и без каквато и да било следа от Стивън Хенеси или дори от някой, който би могъл да го познава. И тогава, най-после, в Бюрото настъпи известно раздвижване. Разбрах за това от телефонно обаждане от самия Макс Сийгъл.

— Попаднахме на нещо в мрежата — каза той. — Анонимен сигнал, но се потвърди. Има един човек на име Франсис Мултън, който отговаря на описанието на Хенеси чак до кътните зъби. Има апартамент на Дванайсета, но никой не го е виждал от около два месеца. И не щеш ли, тази сутрин някой го е забелязал да излиза от там.

— Някой… кой? — попитах.

— Нали ти казах, че е анонимен сигнал — отвърна той. — Но домоуправителят на сградата го потвърди. Той също не е виждат Мултън от месеци, но разпозна снимката на Хенеси, когато му я показах.

Сериозен пробив, а може би просто така ми изглеждаше на фона на нулите, които бяхме натрупали до този момент. Когато си отчаян, е трудно да доловиш разликата.

— Какво смяташ да правиш? — попитах. Това все пак бе находка на Сийгъл, а не наша.

— Мислех си, че двамата с теб бихме могли да наблюдаваме това място известно време, пък да видим какво ще се случи — каза той. — Ако ти искаш, аз съм навит. Ето, виждаш ли? Мога да се променя.