Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Няколко души дори минаха оттам, без да обърнат внимание на щетите.

После, докато се навеждах още малко за по-добра видимост, кракът ми удари нещо, което издаде слаб метален звук. Извадих фенера си „Маг лайт“ и го насочих надолу.

Празни гилзи. Няколко.

Пулсът ми се ускори. Обърнах се и се озовах срещу дулото на 9-милиметров „Валтер“.

Мъжът — по всяка вероятност Стивън Хенеси — държеше пръста си на спусъка, а дулото — на около два сантиметра от челото ми.

— Не мърдай — нареди ми той. — Не смей да трепнеш дори. От това разстояние няма как да не улуча.

Беше успял доста сполучливо да промени външния си вид — очила, тъмна коса, гладко избръснат. Достатъчно, за да се движи спокойно из града.

А може би достатъчно и да се измъкне от града, без да го разпознаят , осъзнах аз. Всичко започваше да си идва на мястото.

— Хенеси?

— Зависи кого питаш — отвърна той.

— Ти подаде онзи анонимен сигнал до Бюрото, нали? — попитах. Цялата тази работа бе капан, усещах го, и ние му дадохме точно онова, което искаше — дискретно наблюдение от хората, които знаеха най-много за него. Дали се е опитвал да ни убие в колата, или да ни подмами по-близо, все още не знаех.

— И виж какво си улових — каза той. — Сега искам да протегнеш бавно ръка назад и да пуснеш този „Глок“ от покрива, така че да падне на улицата.

Поклатих глава.

— Ще го хвърля настрана. Не мога да пусна оръжие на улицата.

— Можеш, разбира се — каза той. Усетих хладния метал на дулото, когато го притисна към челото ми. По всяка вероятност беше използвал по-голямо оръжие няколко минути по-рано.

Протегнах ръка назад и пуснах пистолета през ръба на покрива. Чух как изграка върху бетона на улицата и стомахът ми се сви.

Тогава той отстъпи назад, извън обсега на ръцете ми.

— Ако трябва да съм откровен, просто исках да ви убия и да разчистя пътя си. Ала сега, така и така си тук, ти давам трийсет секунди да ми отговориш с какво разполагате срещу мен. И нямам предвид онова, което вече е във вестниците.

— Не се и съмнявам — казах. — Искаш да знаеш колко дълбоко трябва да се окопаеш, преди да изчезнеш отново.

— Двайсет секунди — отсече той. — Може дори да те оставя жив. Говори ми.

— Ти си Стивън Хенеси, известен още като Франсис Мултън и Дени Хумболт. Служил си в специалните части на американската армия до две хиляди и втора, последно в Афганистан. В Кентъки има гроб с твоето име, което, предполагам, означава, че оттогава работиш и се подвизаваш инкогнито.

— Ами Бюрото? — попита. — Те къде още ме търсят?

— Навсякъде — казах.

Той стисна по-здраво дръжката на пистолета и сключи вежди.

— И аз знам кой си, Крос. Живееш на Пета улица. Няма причина да не се отбия и там довечера. Разбираш ли?

Усетих прилив на гняв.

— Не си играя с теб. Напълно откровен съм. Хващаме се за сламки. Защо според теб тук няма цял наш екип?

— Засега няма — подчерта той. Сирените определено се чуваха много по-наблизо. — Какво друго? Все още си жив. Продължавай да говориш.

— Ти уби партньора си Мич.

— Това не ми върши работа. Дай ми нещо, което мога да използвам — каза. — Последна възможност или няма да си единственият Крос, който ще умре тази нощ.

— За бога, ако знаех нещо повече, щях да ти го кажа!

Първата полицейска кола летеше с включена сирена по улицата под нас.

— Изглежда, времето ти изтича — каза той.

Чу се изстрел и аз потръпнах, преди да осъзная, че не е от оръжието на Хенеси. Очите му се отвориха широко. Струйка кръв се стече по горната му устна и той се срути в краката ми като марионетка с току-що отрязани конци.

— Алекс?

Погледнах надясно. Макс Сийгъл стоеше на покрива на съседната сграда, осветен в гръб от бледата светлина на стълбището. Все още държеше беретата си насочена към мен, но щом се обърнах, веднага я свали.

— Добре ли си? — извика.

Настъпих китката на Хенеси и взех пистолета от ръката му. Нямаше пулс на шията, а очите му изглеждаха като стъклени топчета. Беше мъртъв. Макс Сийгъл го бе убил, за да спаси живота ми.

Когато отново се изправих, по улицата вече кипеше оживление. Освен сирените се чуваше хлопане на врати и дрезгав говор от полицейските радиостанции. Улицата беше блокирана, но аз трябваше да сляза и да потърся оръжието си.

Усещах погледа на Сийгъл, докато крачех към вратата. Дължах му благодарност — меко казано, — но уличният шум щеше да погълне думите ми, затова просто вдигнах палец към него.