Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

И когато доктор О’Конър отвори книгата си, за да започне венчавката, а аз плъзнах поглед по кръга от усмихнати лица около себе си — най-добрия ми приятел Джон Сампсън, баба ми, моите красиви деца и тази удивителна жена Бри, без която дори не можех да си представя, че бих могъл да живея, — аз знаех, че първите му две думи не биха могли да уловят по-съвършено всичко, което извираше от сърцето и ума ми в този конкретен момент.

Тези две думи бяха „скъпи възлюблени“.

Най-страхотното парти в живота ни продължи до късно през нощта. Не се скъпихме относно храната и ползвахме услугите на приятел с фирма за кетъринг, който осигури огромни количества шунка, кокосов ориз, пържени банани, както и нещо, което Сампсън реши да нарече „Брилекс“ — два вида ром, ананас, джинджифил и череша или само ананас, джинджифил и череша за децата, макар че Деймън опита варианта за възрастни поне веднъж, доколкото ми е известно.

Джером Търман разположи музикалната си уредба „Фюжън“ в задния двор, където имаше достатъчно място за дансинг под звездите, както и за фалшиво пеене от моя страна след един-два брилекса. Или три. Децата казаха, че изпълненията ми били „пискливи“ и „абсолютно катастрофални“.

На следващата сутрин обаче всички се събудихме свежи и в добро настроение. Поръчахме такси до летището за полета ни до Маями, а оттам продължихме за Насау. Там ни чакаше лимузина, която ни откара до хотелски комплекс с уместното име One & Only 8 8 Единствен и неповторим. — Б.пр. Ocean Club .

Двамата с Бри бяхме видели това местенце в любимия ми филм от поредицата за Джеймс Бонд — Казино „Роял“ — и аз се заклех, че някой ден ще я заведа там. Шегите в стил „Джеймс Бонд“ започнаха още с пристигането ни на познатата капковидна автомобилна алея с луксозни превозни средства във всички посоки.

— Крос — каза тя, докато й подавах ръка на излизане от лимузината. — Бри Крос.

Мисля си, че Бри изненада много хора с това, че прие моето име. Решението бе изцяло нейно и аз се радвах, че го направи. Харесваше ми да го чувам точно толкова, колкото и да го казвам.

— Добър ден, имаме резервация за доктор и госпожа Крос — съобщих аз на приятната и много любезна жена на рецепцията. Бри стисна ръката ми и двамата се разсмяхме като хлапета. Или просто като двойка младоженци. — Как смятате, след колко време ще е възможно да се потопим в онзи океан в задния ви двор?

— Бих казала… след около три минути и половина — отговори жената и плъзна ключовете ни по плота на рецепцията. — Заповядайте. Разполагате с двоен апартамент в крило „Кресънт“ и с една вила с изглед към океана. Приятен престой.

— О, такъв ще е със сигурност! — обади се Джени зад гърба ми. Нана, Деймън и Али все още стояха навън и съзерцаваха, очаровани, белия пясък на плажа и тюркоазената вода. Цветът й наистина бе тюркоазен.

— Ето, мис Джей, заповядай — заявих аз и й подадох ключа за апартамента. — Поверявам ти го най-официално. Е, с всички вас те се видим утре на обяд.

— Тате, все още смятам, че си луд, задето ни доведе тук — каза тя и се наведе напред, сякаш за да прошепне някаква тайна, — но много се радвам, че го направи.

— И аз се радвам — прошепнах в отговор.

Така или иначе ние с Бри смятахме да се насладим на медения си месец. Нали затова са табелките „Не безпокойте“.

Нашата вила бе черешката на тортата . Точно като във филмите. Имаше цяла стена с плъзгащи се врати от дървени жалузи, които водеха към усамотена тераса с безкраен стъпаловиден басейн чак до океана. Персоналът беше оставил цветя навсякъде — и вътре, и навън, — а само огромната спалня от махагоново дърво може би струваше колкото годишната ми заплата.

— Да, не е зле — заключих аз и затворих вратата към външния свят. — Достатъчно добро и за агент 007.

— Ах, Джеймс, Джеймс — продължи да се шегува Бри. — Грабни ме в обятията си, Джеймс, така както само ти умееш.

Това и направих. Докато се усетим, едното доведе до другото и плановете ни за незабавно потапяне в океана се отложиха в бъдещето. Когато най-после успяхме да се изправим на крака, слънцето се потапяше зад хоризонта, а ние бяхме готови да се насладим на една страхотна вечеря.

Не съм сигурен кое бе най-хубавото тази вечер — френско-карибската кухня в „Дюн“, великолепното „Пино Ноар“, което си поръчахме, или просто отдавна забравеното усещане, че не трябва — а и не искам — да бъда, където и да било другаде, освен тук и сега.