Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Когато пристигнахме у дома, отпред вече пазеше патрулна кола и имаше още един униформен полицай отзад, до гаража. Сампсън също бе там; нямах представа кой му се бе обадил, но се зарадвах да го видя.

— Всичко е наред, захарче, държим нещата под контрол — каза той веднага щом влязохме. Двамата с Нана се мотаеха в кухнята. Тя дори беше успяла да му приготви пържени картофи и сандвич с шунка.

— Това не е всичко. — Полагах огромно усилие да говоря тихо, за да не събудя децата на горния етаж. — Искам да евакуирам семейството си. Трябва да поговорим за това.

— О, така ли? — обади се Нана и температурата в стаята спадна с десетина градуса.

— Нана…

— Алекс, не. Не отново. С децата прави каквото намериш за добре. Но аз изобщо не се шегувах последния път, когато казах, че това ще бъде за последно. Не мърдам от тази къща и това е последната ми дума по въпроса.

Преди изобщо да успея да й отговоря, тя реши, че все пак не е приключила.

— И още нещо. Ако този Кайл е толкова добър, колкото ти твърдиш, тогава няма никакво значение къде ще отведеш децата. В такъв случай, детектив Крос, ще ти се наложи да ги защитиш там, където са. — Гласът й трепереше, но пръстът й не помръдваше, насочен право в лицето ми. — Защити дома си. Алекс. Направи го! Казват, че си добър професионалист.

Тя удари с длан два пъти по масата и отново се облегна назад. Бе дошъл моят ред.

Първо поех въздух и преброих до десет. После помолих Бри да подаде сигнал до всички постове.

— Разпространи го в цялата вашингтонска правораздавателна система, всички юрисдикции, после до Националния информационен център за криминални престъпления към ФБР възможно най-бързо.

Щяхме да се нуждаем и от съдебно разпореждане. Тази задача се падна на Сампсън.

Аз се обадих в управлението на ФБР в Денвър. Чисто технически Кайл беше техен случай, тъй като бе избягал от затвор в Колорадо.

Някой си агент Трембли ми съобщи по телефона, че не разполагат с никаква нова информация, но той незабавно ще се свърже с всички техни средноатлантически клонове. За тях това също бе случай с приоритетно значение, и то не само заради вредите, нанесени от Кайл върху репутацията на Бюрото. Имах усещането, че първият ми сутрешен разговор ще бъде с Джим Хийкин от Дирекцията във Вашингтон.

Междувременно проведох още един разговор — след като събудих моя добър приятел, а понякога и спаринг-партньор, Ракийм Пауъл.

Ракийм имаше зад гърба си петнайсет години работа в системата на полицията, от които осем — като детектив в 103-ти участък. После, в рамките на шест месеца, в живота му се случиха две събития — ожени се и го простреляха, в тази последователност — и кариерата му приключи.

Никой не бе допускал, че Ракийм някога ще напусне полицията и ще се задоми, но днес той вече имаше собствена охранителна фирма в Силвър Спринг, а аз бях на път да му стана клиент.

До седем сутринта вече имах план. Двамата с Бри щяхме да водим и да посрещаме децата от училище, заедно със Сампсън като подкрепление. Фирмата на Ракийм щеше да охранява двата входа на къщата през нощта, както и денем — ако се наложеше. Освен това щяха да прекарат първия ден в оглед на всички възможни места за проникване в къщата и да монтират алармени системи, преди децата да са се прибрали от училище.

Нана тропна с крак и каза, че не желае агенти от ФБР в задния си двор, ала този път аз успях да наложа моето мнение по въпроса. Точно според инструкциите й правех всичко необходимо, за да защитя семейството и дома си. На този етап двамата с нея почти не си говорехме и никой не одобряваше случващото се, ала нямахме друг избор.

Живот под обсада. Добре дошъл отново, Кайл Крейг.

Животът продължава — независимо дали си готов, или не.

Щом оставих децата на училище, тръгнах към „Сейнт Антъни“ и пристигнах тъкмо навреме за втората си сутрешна среща, след като бях изпуснал първата. Давах безплатни консултации в болницата още от времето, когато приключих с частната си практика. Тези хора не можеха да си позволят дори елементарни психиатрични грижи, така че се радвах да помагам, с каквото мога. Освен това ми помагаше да държа ума си буден и винаги да съм нащрек.

Бронсън Джеймс — Пук-Пук, влезе в малкия ми мрачен кабинет с рапърска походка и наперен, както винаги. Познавах го от единайсетгодишен; сега той беше малко по-голям, но много по-уверен и по-самонадеян в циничното си отношение към света.

Откакто работех с него, той бе загубил двама от приятелите си, а болшинството от хората, на които се възхищаваше — улични бандити, не много по-възрастни от него, — също не бяха между живите.