Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Понякога имах чувството, че аз съм единственият човек на света, на когото му пука за Бронсън — с което не искам да кажа, че с него се работи лесно, защото изобщо не е така.

Той седна на дивана срещу мен и вирна нос към тавана — може би гледаше нещо там, а може би просто ме игнорираше.

— Нещо ново от последния път? — попитах.

— Нищо, за което бих могъл да говоря — каза той. — Човече, защо винаги носиш „Старбъкс“ тук?

Погледнах към картонената чашка в ръката си.

— Защо? Обичаш ли кафе?

— Не. Не близвам кафе. Гадно е. Обаче харесвам ония фрапучино боклуци, дето ги продават.

Усетих как ми пуска стръв. Сякаш искаше да му донеса някакво лакомство следващия път. Да го поглезя. Това бе един от редките проблясъци, когато детето в него се показваше през бронята, която той носеше ден и нощ.

— Бронсън, когато каза, че няма нищо, за което би могъл да говориш, това значи ли, че имаш някакъв проблем, че нещо се случва с теб?

— Ти глух ли си? Казах нищо. За което. Мога. Да говоря!

При всяка негова дума кракът му риташе малката масичка помежду ни.

Бронсън бе от онзи тип момчета, за които непрекъснато се пишеха психоаналитични статии и се водеха безконечни спорове дали състоянието им е лечимо, или не. Доколкото аз бих могъл да преценя, той не изпитваше никаква емпатия към други хора. Това бе една от основните предпоставки за евентуално развитие на антисоциална психопатия — Кайл страдаше от нея впрочем — и причина за характерните за него пристъпи на избухливост. Казано другояче — беше му много трудно да ги потиска.

Ала аз знаех коя е малката тайна на Бронсън. Вътре в него, зад тази пригодена за улицата черупка и зад психичните му проблеми, се криеше едно дете, което не разбираше защо през по-голямата част от времето се чувства по този начин. Системата подмяташе Пук-Пук насам-натам още от раждането му и аз смятах, че той заслужаваше нещо по-добро. Именно затова идвах да го виждам два пъти седмично.

Опитах отново.

— Бронсън, нали знаеш, че тези разговори остават помежду ни?

— Освен ако не представлявам опасност за себе си — изрецитира той. — Или за околните. — После се усмихна. Почувства се силен и това му хареса.

— Ти опасен ли си за околните? — попитах. Основната ми тревога бяха уличните банди. Нямаше видими татуировки или наранявания, никакви синини, изгаряния или каквито и да било други съмнителни знаци. Ала аз много добре знаех, че новият му приемен дом е близо до „Вали авеню“, където вилнееха бандите от Девета улица и „Юма“.

— Нищо не правим — опита се да прозвучи убедително. — Просто си говорим.

— А с коя банда „просто си говориш“ напоследък? Девета улица? „Юма“?

Той започваше да губи търпение и се опитваше да ме гледа строго. Замълчах, надявайки се да ми отговори, ала той скочи на крака, блъсна масичката настрана и застана на педя от лицето ми. Промяната в поведението му бе почти мигновена.

— Стига си ме разпитвал, човече! И разкарай шибания си поглед от мен!

Тогава замахна да ме удари.

Сякаш изобщо не съзнаваше колко е малък. Наложи се да хвана ръката му и да го натисна да седне обратно на дивана. Въпреки това той отново посегна.

Блъснах го на дивана за втори път.

— Няма начин, Бронсън. Дори не си помисляй да ме удряш. — Нямах никакво желание да бъда груб с него, но той просто прекрачи границата. Всъщност за Бронсън сякаш нямаше значение къде е тази граница. Това ме плашеше най-много от всичко.

Това момче стоеше на ръба на скала, готово да скочи, а аз не бях сигурен дали изобщо мога да направя нещо, за да го спра.

Хайде, Бронсън — казах и се изправих. — Да се омитаме оттук.

— Къде отиваме? — попита той. — В ареста за малолетни? Аз не те ударих, човече.

— Не, не отиваме там — отвърнах аз. — Как ти хрумна? Хайде, да тръгваме.

Погледнах часовника си. До края на сесията ни оставаха още трийсетина минути. Бронсън ме последва в коридора — по-скоро от любопитство, отколкото заради нещо друго. Обикновено, когато излизаме заедно от стаята, аз го придружавам до дежурния социален работник.

Щом излязохме навън и аз отключих вратите на колата, той отново се закова на място.

— Да не би да си някой извратеняк, Крос? Къде ме водиш?

— Да, извратеняк съм, Пук-Пук — казах. — Влизай в колата.

Той сви рамене и се качи в колата. Забелязах как поглади с ръка кожената тапицерия на седалката и огледа стереоуредбата, ала запази комплиментите или подигравките за себе си.