Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Е, каква е тази голяма тайна? — попита той, когато потеглихме. — Къде, по дяволите, отиваме?

— Няма тайна — казах. — Наблизо има кафене „Старбъкс“. Искам да ти купя едно от онези фрапучино, дето ги продават там.

Бронсън извърна глава към прозореца, ала аз успях да забележа усмивката му. Не беше голямо постижение, но поне за няколко минути този ден хлапето може би бе усетило, че съм на негова страна.

— Венти 5 5 Собственикът на веригата „Старбъкс“ Хауърд Шулц е заменил термините късо, средно и дълго кафе с тол (355 мл). гранде (473 мл) и венти (591 мл). — Б.пр. — каза той.

— Да, венти.

ФБР все още се управляваше от малоумници, или поне така изглеждаше. Кайл Крейг видя с очите си, че никой не се усъмни дори за миг, когато новопристигналият, набързо разпитан агент Сийгъл си уреди назначение по случая със снайпериста във Вашингтон. Предишната задача на Сийгъл в Меделин, Колумбия, по време на периода „световната столица на убийствата“, бе въпрос на репутация. Впечатляваща визитна картичка. Имаха късмет, че ще работи по този случай.

Имаха повече късмет, отколкото предполагаха — двама агенти за цената на един! Той се настани на новото си бюро в областното управление и втренчи поглед в снимката от документа за самоличност, който му бе издаден същата тази сутрин. Отсреща го гледаше лицето на Макс Сийгъл. Кайл все още се сепваше от тази гледка — все още очакваше да види стария Кайл всеки път, когато минаваше покрай витрина или огледало.

— Сигурно се чувстваш странно.

Кайл вдигна глава и видя пред себе си един от другите агенти, застанал прав над преградата на неговата кабинка. Агент Как-му-беше-името , когото всички наричаха Скутер — най-абсурдният от всички възможни прякори; Скутер, с хитрите си очички и неутолимия си апетит за калорични сладкиши.

Кайл пъхна документа обратно в джоба си.

— Странно?

— Завръщането ти към оперативна работа, имам предвид. След всичкото това време.

— В Маями също се върши оперативна работа — каза Кайл, като се постара да изимитира характерния за Сийгъл нюйоркски говор.

— Ясно. Не исках да прозвучи така — каза Как-му-беше-името . Кайл продължи да го гледа право в очите и остави неловкия момент да виси помежду им като стъклена преграда. — Добре… ами… имаш ли нужда от помощ, преди да съм излязъл?

— От теб?

— Ами… да.

— Не, благодаря, Скутер. Добре съм.

Макс Сийгъл щеше да бъде необщителен. Кайл бе взел това решение още преди пристигането си. Нека другите агенти да гукат над бебешки снимки и да се черпят с пуканки в стаята за почивка. Колкото по-голяма дистанция спазваше, толкова повече работа би могъл да свърши и толкова по-малка щеше да е вероятността да разкрият маскарада му.

Точно затова харесваше да остава след работното време. Прекара почти цялата предишна нощ точно тук, в кабинета. Прерови цялата налична информация относно стрелбата на Осемнайсета улица. Тази вечер насочи вниманието си върху снимките от местопрестъплението, както и върху всичко, което касаеше стила на стрелеца. Профилът му се оформяше идеално.

Докато работеше, в съзнанието му непрекъснато нахлуваха различни думи. Умел. Безпристрастен. Професионалист. Този стрелец нямаше отличителна визитна картичка, нямаше го психическото въздействие в стил „елате да ме хванете“, което толкова често се срещаше в подобни случаи. Нещата изглеждаха почти стерилни: убийство от 260 метра разстояние — нищо особено от гледна точка на Кайл, въпреки възхищението на пресата.

Работи в продължение на няколко часа, дори загуби представа за времето до момента, когато далечен телефонен звън наруши тишината в залата. Кайл не му обърна внимание, но минута по-късно звънна и телефонът на бюрото му.

— Агент Сийгъл — каза той е усмивка в гласа, макар лицето му да не я показваше.

— Обажда се Джеймисън от отдел „Комуникации“. Току-що получихме съобщение за убийство от главното управление. Поредната снайперистка атака, както изглежда. Този път в „Удли Парк“.

Кайл не се поколеба и секунда. Стана от стола и навлече якето си.

— Къде отивам? — попита. — Дайте ми точни координати.

Няколко минути по-късно той напусна подземния гараж на сградата и насочи колата си към „Мас авеню“. Движеше се с около сто километра в час. Колкото по-скоро пристигнеше, толкова по-бързо щеше да отстрани хората от Вашингтонската полиция, които точно в този момент щъкаха и ровичкаха из неговото местопрестъпление.